Има думи, които трудно вървят в сравнителна и превъзходна степен - "велик - по-велик - най-велик". Не уйдисва, струва ми се. Та туй бе първата ми реакция, когато чух за идеята на БНТ. Че и резнах - по-какво ще ги мерим? По дължината на... ли, както се казва жаргонно. После се замислих. Винаги съм протестирал против смъртоносната сериозност, с която се отнасяме към миналото си, с която го изсушаваме, обезличаваме и привеждаме към бледи схеми. Та защо пък да не погледнем малко по-несериозно. И то не толкова на миналото, колкото на образите, които са създадени в съзнанието, ако не на българския народ, то поне на участниците в допитването. Щото то, разбира се, претенции за задълбоченост и изчерпателност не може да има. Сред отговорилите са по-скоро млади, отколкото по-възрастни; по-скоро граждани, отколкото селяни; по-скоро образовани, отколкото необразовани; по-скоро хора, ако не заможни, то достигнали свободата да ползват компютър или мобилен телефон.

Голяма буря вилня срещу допитването. Някои надъхани от съображенията, които изложих. Други от дълбоко неверие във възможностите на "обикновените" хора да определят "правилните" "велики". Трети пък - съвременници наши - май се опасяваха, че ще останат извън класацията, в която биха искали да бъдат, та по-добре според тях би било въобще да минем без класация.

В таблицата има повече от 100 души, защото някои са сложени в повече от една категория - да речем Ботев (поет революционер) или Стамболов (революционер политик. Оставям настрана стихоплетството му). Същевременно от нея изпаднаха няколко души, които е трудно да сложим където и да е. Да речем учителя Н. Юруков, Кольо Фичето, кап. Списаревски, ген. Георги Иванов и някои други.

Подобна таблица може да се направи и за епохите, в които живеят "великите" българи.







С други думи едва ли са прави някои от нашите анализатори, които заявиха, че възраждането дало най-много велики личности.

Има резултати, които отличават в положителен смисъл нашата класация от тази на други държави.

В нея са включени немалко жени (15). По-малко, отколкото би се искало на феминистките, но повече, отколкото в Европа. В Германия са 12 (от тях две кралски особи), във Великобритания също 12 (четири кралски особи ), в Нидерландия също 12 (от тях три кралици). Галантна Франция е далеч назад - 8 (при това едната е полякинята Мария Склодовска Кюри), да не говорим за балканска Румъния - 6 (една кралица).

Няма друга държава от тези, в които са проведени допитванията, в които сред "великите" да е включен не само човек от друг етнос (това го има), но водач на партия, която, колкото и да се старае, все още не може да се отърси от етническите си одежди. Не е хрумнало на англичаните, да речем, да включат в своята класация Чарлс Парнел - водач на ирландската партия в парламента. Нека да прибавим и Димитър Пешев - незначителен политик, останал в историята с акцията си за спасяване на българските евреи.

Това поне на мен вдъхва оптимизъм. Вяра, че българинът е толерантен в степен не по-ниска от привичната за Европа. И тъй спряганата от западни политици европейска мултикултуралност (ужасна чуждица!) не е нещо неприсъщо нему.

Имената показват, че не са били прави тези, които са се съмнявали във възможността на "обикновения" човек да направи правилен избор. С малки изключения те следват канона, правилото, азбукарството. За мен, да речем, бе приятно да видя, че го няма Ванче Михайлов. Има и някои изненади, които говорят за стройна организация на гласуване - да речем (без да оспорвам ни най-малко качествата му) учителят Юруков или Дънов.

Имената показват и нещо друго. Че "великите" се създават от медиите, учебниците и художествената литература. И това се съзнава от властта. Не случайно рязката социална промяна, революцията, превратът започват с овладяването на медийни центрове, било те вестници (Октомврийска революция), радио (Германия, България на 9 септември), телевизия (всички съвременни преврати). Взелият властта после опитва да пренапише учебниците и по възможност да подаде морков на интелигенцията, и то най-вече творческата интелигенция.

Само че медиите обикновено създават "велики" еднодневки. След като престанат да се мяркат по страниците на вестниците или екрана на телевизията, те отиват в сумрака на спомена. Най-ясно това личи при спортистите. Като изключим Дан Колов, останалите са наши съвременници, които или още се състезават, или съвсем наскоро са приключили състезателната си кариера и продължават да са активни в обществото. Медиите създават смехотворни "велики" от рода на Бойко Борисов или Волен Сидеров. Всъщност спортистите и политиците могат да спорят за първенство по най-бързо забравяне - къде е Валентин Йорданов - 7 пъти световен шампион в борба свободен стил, или Александър Томов - 5 пъти в класическия, няма го Янко Русев с 32 златни медала по вдигане на тежести от олимпийски игри, световни и европейски първенства? В този смисъл - къде е Жельо Желев?

Учебниците и изкуството създават трайните образи. Да напомним, че преди да възкръсне във възрожденските учебници по история, цар Калоян бе дотолкова забравен от българите, че в ранното възраждане иконописци, трудещи се над иконата на св. Димитър Солунски и следващи византийския канон изписваха фигурата на прободения от светеца злодей, без да им хрумне, че това е българският цар Калоян. Ив. Вазов вкара в учебниците много от "великите" на националреволюционните борби. Вл. Димитров-Майстора изрисува христоматийния образ на българката.

Но и учебникарите не са всесилни. Четиридесет и пет години пропаганда не съумяха да вкарат героите на антихитлеристката комунистическа съпротива в съзнанието на отговарящите сега.

Мисля, че политиците има от какво да се замислят в класацията. Кои са запомнените политици на четирите прехода - след Освобождението, след Първата, след Втората световна война и след 1989 г. Стамболов, Стамболийски, Г. Димитров и Ив. Костов. Политици на твърдата ръка. За които демокрацията е лозунг, не цел на живота. Няма ги в паметта на отговорилите тези, които с всичките си недостатъци действително бяха по-демократично настроени като Константин Стоилов, като Петко Каравелов, като Александър Малинов. Няма го цар Петър, няма го Екзарх Йосиф.

В крайна сметка, това е игра. Не бива да й се придава прекомерно значение. Тя говори за предсказуемост. Внимателно втълпявана десетилетия наред. За неспособността на съвременника да отсее действително значимото у неговите съвременници. Да се усмихнем и да чакаме следващото допитване. След десет години. За да го сравним със сегашното.

Но без да имам претенции да съм пророк, съм уверен, че и сега, и тогава "великият" българин без съмнение ще бъде Васил Левски.