Директорът на Европейския институт Юлиана Николова е радиоинженер по образование. От 1992 г. работи в Министерството на промишлеността, а през 1999 г. става зам.-министър на промишлеността. През 2000-2001 г. е била ръководител на дирекция "Европейска интеграция и връзки с международните финансови институции" в Министерския съвет и член на екипа за преговори с Европейската комисия.



- Г-жо Николова, кой е виновен за ограниченията за нашите мандри и цехове за месо и колбаси?

- Истината е, че повечето от тях не са готови. Някои подцениха изискванията, други просто не смогнаха. Но и държавата е отговорна, защото нямаше адекватна политика, не подпомогна фирмите, които искат да инвестират в европейско качество. Остави ги да се оправят сами.

А в Чехия например държавата субсидира изцяло въвеждането на НАССР системите в хранително-вкусовата промишленост. Там също се наложи да затварят предприятия, но преди това фирмите получиха субсидии, за да направят анализ колко струва пригаждането към изискванията на ЕС за безопасност на храните, колко ще струва въвеждането на НАССР за млякото и месото, да речем. И колко би струвало, ако затворят стария цех и направят чисто ново предприятие.

Но чехите започнаха да се готвят 5 години преди членството в ЕС, а в България се чакаше да заработи програмата САПАРД. За съжаление конкретната мярка, по която бе възможно да се получи помощ по САПАРД, бе одобрена прекалено късно.

Сега България е под наблюдение и има преходен период. Определен брой предприятия, които са изрядни, могат да изнасят. Други, които още не са напълно готови, могат да продават само на българския пазар. Ако не се подготвят, след изтичането на преходния период ще загубят правото да продават и на българския пазар.

- В. "Сега" поиска от земеделското министерство списъка на фирмите за млечни и месни продукти, които засега могат да продават само на българския пазар, но то ни отказа тази информация?

- Не би трябвало. Потребителите имат правото да знаят. Но може да се направи нещо друго, полезно за потребителите, а и за фирмите - например да се отбелязва на етикета на сиренето или на шунката: "този продукт е произведен от одобрен за износ в ЕС производител". Това може да стане по два начина. Единият е самите производители да се организират, да си измислят знак и текст и да ни информират, че са го направили. Друг вариант е в съответната наредба, регулираща тази материя, да се допълни, че на етикета задължително се отбелязва статутът на фирмата-производител на храната. Това ще улесни хората да търсят качествените продукти.

- А има ли шанс нашата домашна ракия да се спаси от акциз?

- Няма как. Такава е данъчната политика на ЕС. Още в началото на преговорите България е била наясно - има минимални ставки, с които всяка държава членка е длъжна да се съобрази, както и точно определен обхват на стоките и услугите, които задължително се облагат с акциз. Дори произвежданата за собствени нужди ракия и изобщо алкохол попада в този обхват. Така че въпросът дали българите са съгласни или не няма значение. Акцизът е задължителен, поне докато ЕС не промени правилата.

Друг е въпросът, че през 2001 г. българската страна е поискала преходен период, отсрочка за въвеждането на акциз за домашната ракия. Но впоследствие си е оттеглила това искане. Останала е само намалена ставка на акциза (50% от стандартната за алкохолните напитки) за домашна ракия до 30 литра на домакинство.

- Защо сме се отказали от отсрочката?

- Трябва да питате хората, които са водили преговорите по глава "Данъчна политика". Шокът щеше да е по-поносим, ако беше по-плавен.

- А не може ли сега да поискаме още няколко години акцизът за домашната ракия да е нулев?

- Хипотетично може. Но би отнело ужасно много време. А дотогава без никакво съмнение акцизът трябва да се събира. Ако това не стане, Европейската комисия ще започне срещу България т. нар. "инфриджмънт процедура" - разследване на нарушение - която може да приключи с налагането на глоба на страната ни.

- Можеше ли да се предотврати спирането на III и IV блок на АЕЦ "Козлодуй"?

- В историята няма "ако". Но ако пофантазираме, можем да си представим, че през 1993 г. не сме подписвали онзи договор с ЕБВР (Европейската банка за възстановяване и развитие) за 28 млн. екю срещу ангажимент за затваряне на I-IV блок до края на 1998 г. Ако не го бяхме подписали, ситуацията щеше да е друга. Важен момент бе и 1999 г., когато се формира новата Европейска комисия. Нейният състав се оказа такъв, че първото й неформално решение бе за ликвидация на атомните централи в Европа до 25 години, за край на ядрената енергетика. В онзи момент бе много трудно да защитаваш изобщо атомни реактори, а когато те обвиняват, че браниш чернобилски тип реактори...

- Не е ли точно тук голямата вина на българските политици - през всичките тези години те не направиха необходимото Европа и светът най-сетне да разберат, че нашите реактори нямат нищо общо с чернобилските?

- Те го обясняваха непрекъснато. Правят го непрекъснато от 1998 г. до сега. Но нямаше достатъчна степен на доверие отсреща. И трябва да бъдем откровени, за I и II блок бе изключено да се спасят, за модернизацията им бяха необходими прекалено големи инвестиции. Но за III и IV имаше шанс. Дори в прословутия меморандум от 1999 г. се говори за затваряне на III и IV реактор до 2008 и 2010 г.

Но през януари 2002 г. при посещението на гръцкия премиер Симитис на пресконференция премиерът Сакскобургготски каза, че затварянето на III и IV блок на "Козлодуй" е цената за присъединяването на България към ЕС. Имахме цялата 2002 г. да преговаряме, а още в началото й се отказахме да се борим за по-дълъг живот на двата реактора. Ако не бяхме избързали с това, може би нещата щяха да се развият по друг начин.

- На 31 декември се разделихме с III и IV блок на "Козлодуй", а преди дни правителството одобри план за спасяването им? Какви са шансовете сега?

- Страхувам се, че ще прозвуча песимистично, но не знам как могат да се спасят III и IV блок оттук нататък. Защото тяхното затваряне е част от договора за присъединяване на България, ратифициран от 25 страни членки. Ако искаме друго, промяната трябва да мине през нова ратификация от 26 държави (вече и Румъния). Това би отнело много време.

А не виждам по каква процедура можем да избегнем ратификацията, ако искаме промяна на договора. Освен ако всичките 26 страни от ЕС се съгласят реакторите да бъдат пуснати… Но такъв консенсус ми се струва невъзможен.

- Кой би гласувал против?

- Гърция, Австрия например. Те винаги са били против - не против българската централа, а против атомната енергетика по принцип. И аз много искам реакторите да заработят отново, но трябва да гледаме реалистично.

- Има ли нужда България от министър по европейските въпроси, след като вече е член на ЕС?

- Всяка държава е решила този въпрос по различен начин. Словения има такъв министър. Във Франция има зам.-министър по европейските въпроси, който е делегиран министър. В други страни такъв пост няма, външният министър се занимава с тези въпроси.

Сега, след като вече сме част от ЕС, министър, който да координира другите министри, вече ще е нужен в по-малка степен. Той наистина ще е само координатор, няма да участва в правенето на политики в ЕС. Защото, когато има съвет по енергетика, в него заседават енергийните министри на ЕС, когато има съвет по транспорт и комуникации, там се събират ресорните министри, и т. н. Трябва много внимателно да се прецени.

- Как си обяснявате броженията срещу "Натура 2000"?

- Липсва диалог. Всъщност диалогът изобщо не се състоя. Никой не обясни на хората какви са възможностите и какви са рисковете, та решението да се вземе споделено. Министерството на околната среда, собствениците на земи и природозащитниците се разминаха. Не знам кой е крив и кой е прав, защото "Натура 2000" е много сложен проект и специалистите трябва да имат думата. Но знам какъв е европейският принцип - когато нечии интереси се засягат, задължително има компенсации. И че задължително трябва да имат и баланс на интереси, но и подреждане на интересите по важност.

Помните ли, че миналото лято се случваше обратното - хората излизаха да протестират, защото искаха повече защитени области, искаха министерството да упражни правото си на контрол и власт и да спре незаконното строителство. Не може така - днес ще строим и ще забогатяваме, пък утре ще пазим природата. А ако днес унищожим някакъв рядък вид цвете или птица, или насекомо? Не може първо да развиваме икономиката, после да мислим за околната среда. Не може да оставяме за децата си пустиня.

Но наистина трябва да има ясни критерии и правилата да важат еднакво за всички. А в България е силно усещането, че за едни правилата се прилагат, а за други - не.