Пенсионната реформа от 2000 г. жестоко ощети пенсионерите и ги запрати на социалното дъно. Днес те все по-активно и организирано се борят за нейното коригиране. Чий бе приносът за погрома над повече от 2 млн. души? Ние, изпълзелите на припек алчни старци, помним, че той бе замислен и осъществен през 1997-2000 г. Тогавашното правителство си отиде, но сакатата пенсионна система остана. Изминаха 6 години. Защо почти нищо не се променя? Отговорът, който получаваме с половин уста, е: "Няма пари". Защо няма?

За да разберем защо няма пари, нека си спомним защо имаше.

При централно планираната икономика, държавната собственост на средствата за производство и ТКЗС в селата имаше пълна трудова заетост. Заплатите се получаваха редовно и по ведомост. Само счетоводителите имаха грижата 35 на сто от нашите заплати да постъпват в държавния бюджет като данък обществено осигуряване. Парите стигаха и за пенсии, и за медицинско обслужване и оставаха и за други цели, в т.ч. капитално строителство. След разгрома на селското стопанство секнаха осигурителните вноски от селата. След "братовчедската приватизация" и последвалата масова безработица драстично намаляха осигурителните вноски от промишлеността. За 1998 г. стана ясно, че няма да постъпят вноски и за половината от пенсиите. И... те бяха намалени 2-3 пъти.

Не бива да отричаме усилията на следващите правителства за стабилизиране на положението, но те едва стигаха за компенсиране на инфлацията. Особено тежко и неравностойно е положението на пенсиониралите се преди 2000 г. Техните пенсии веднъж бяха намалени наполовина, но освен това



допълнително изостанаха с 20%



от пенсиите, отпуснати през следващата 2001 г. Справедливите искания за ревизия на тези пенсии срещат чиновнически отпор с мотива, че тези пенсионери нямат принос към пенсионната система след пенсионирането си. Прави ли са чиновниците? Нека решим това с пример:

Колегата Късметлийски се пенсионира в началото на 2006 г. Неговата пенсия ще зависи от трудовия му стаж и индивидуалния му коефициент, който уж отразява неговия принос. Неговият индивидуален коефициент се изчислява малко сложно: осигурителният му доход за периода 1997-2005 г. и заплатата му за 3 избрани от него години от 15, предшестващи 1997 г. (нека те са 1987-1989), се сравняват със средните за страната. Ако средната величина на неговия осигурителен доход за тези 12 години е 232.22 лв. месечно, той ще е равен на средния за страната. Това му определя индивидуален коефициент единица. След 40 г. трудов стаж на Късметлийски е определена пенсия от 132.65 лв. Тя обаче е изчислена върху средния осигурителен доход за 2005 г., равен на 331.62 лв., и той получава бонус от 43% върху личния си принос.

Колегата М. Тотев е по-възрастен. Той се пенсионира през 1990 г., също след 40 години труд. За 12 предшестващи години (1978-1989) средната му заплата е 208.25 лв., равна на средната за страната, и той също получава индивидуален коефициент единица. През 1990 г. неговата пенсия е била 128 лв., но през 2000 г. тя е преизчислена на 72 лв. на база среден осигурителен доход 180.05 лв. На личния му принос е наложен малус (наказание) от 14 %.

Личният принос на Късметлийски е по-голям от този на М. Тотев с 11.5 %, но пенсията му е по-голяма с 84 %. Така чиновникът разбира личния принос.

Нека обаче не завиждаме на Късметлийски. Неговата пенсия е също така мизерна както нашите.



Какво да се прави?



Първо, за парите. Насърчаването на бизнеса, осигурителните прагове, извеждане на светло на част от сивата икономика, увеличаване броя на осигуряващите се и по-пълното събиране на осигурителните вноски са положителни стъпки във вярна посока. Но те не гарантират в близко бъдеще сериозен ръст на пенсиите. Мрачната демографска перспектива прави проблема още по-тревожен, а решението - неотложно. Демографският инвестиционен "сребърен фонд" не трябва да бъде предизборна залъгалка. Необходимо е да започне сериозното му попълване със средства. Ограбената приватизация предлага ограничени възможности за пари, но дори и за тях не се наблюдава някаква активност. Към фонда би следвало да се насочат постоянни източници на средства, например част от ДДС, акцизи, конфискувани средства от престъпна дейност и др. Едва когато такъв фонд започне да функционира самостоятелно, с достатъчен капитал, ще можем реално да мислим за европейски пенсии.

Второ, за пенсиите, отпуснати до 2000 г. Крайно време е поне частично да се намали постоянно увеличаващият се разрив между тях и пенсиите, отпуснати след 2000 г. Независимо от индексациите тези пенсии трябва да се увеличат с 20 % в края на тази година или от началото на 2008 г. или да се преизчислят еднократно от база 345 лв. Така те



ще настигнат поне пенсиите от 2001 г.



За тази цел са нужни допълнително около 40 млн. лв. месечно, което е в рамките на възможното. Тази група пенсионери няма да се увеличава, но е жестоко да се чака времето да реши проблема, или както предлагаше един самозабравил се политикан - грипът.

Трето, трябва да се промени методиката за определяне на пенсиите и тя да се върне към реалния личен доход, без фалшиви междинни индикатори. Една проста формула - личен доход Х трудов стаж Х коефициент - би премахнала парадокса за еднакъв принос да се получават различни пенсии. Коефициентът ще регулира ръста и актуализацията на пенсиите в зависимост от финансовите ресурси, политическата воля и сплотеността на пенсионерските организации.