Представете си дванайсетокласник от малко населено място. Необяснимо как на този хипотетичен герой му хрумва еретичната идея да кандидатства в държавен университет. Пари за частни уроци обаче няма и почти по правило нашият кандидат-студент се оказва на дъното на класацията. И така ще стане един от 20-е процента млади хора, които от тази есен според МОН би следвало да плащат пълните разходи за обучението си, защото са немотивирани. Т.е. очевидно не са положили достатъчно усилия да са умни.

Този сюжет съвсем не е толкова хипотетичен и може да бъде реалност още от този октомври. Покрай умението на просветния министър Даниел Вълчев отдалече и ловко да защитава идеите си, съчетано с хроничния недостиг в университетските бюджети, платеното обучение е на път да се завърне в държавното висше образование, и то с фанфари. Съпротива за момента няма, а и надали ще се появи. Така България е на път да постави своеобразен рекорд, прехвърляйки без особени проблеми около 200 млн. лв. бреме на гърба на данъкоплатеца.

Тези пари идват от обещанието на държавата покрай връщането на платеното обучение тя в продължение на 4 години да дава на вузовете около 50 млн. лв. годишно. Това е удвояване на сегашния бюджет за висше образование. Университетите са щастливи, държавата също, а студентите - съвсем безучастни. Поне докато реалността не им бръкне съвсем убедително в джоба.

Идеята е, че студентите като бъдещи кешови бенефициенти на полученото по-високо образование следва да поемат част от разходите. За това допринася и рязко нарасналата ножица между доходите на хора със средно и висше образование - някога съвсем не толкова голяма, колкото днес. Истинският натиск обаче оказва повишеният в пъти брой на потенциалните кандидат-студенти. Интересът към висше образование нараства значително и никой няма интерес от обратното - нито държавата, нито обществото. Това неминуемо поставя на дневен ред въпроса кой и как поема разходите за обучението на тези в пъти повече кандидати.

Отговорите не са еднозначни. Скандинавските страни например не събират такси за обучение, което не им пречи да изразходват близо 10% от бюджета за висше образование за студентски субсидии (по данни на Организацията за икономическо развитие и сътрудничество). Дори и да приемем, че това не е по силите на бедна България, пред връщането на платеното обучение в бакалавърските програми у нас стоят ред въпроси, към момента без отговор.

Големият аргумент за връщане на платеното обучение в държавните университети е



стремежът за по-пазарно ориентиране на системата



В България само за 15 г. се разви нетрадиционно голям за Европа пазар на частно висше образование, осигурявано от частни университети. Ако държавата не бе ограничавала изкуствено броя места в държавните висши училища, младежите, обучавани частно, вероятно сега щяха да седят в други аудитории, а частните университети биха срещали сериозни финансови трудности.

В този смисъл отговорът кой трябва да поема разходите за покриване на нарасналия интерес към продукта висше образование у нас е очевиден. Тъй като в последните няколко години изцяло за своя сметка се обучават около 30-40 000 души (45 144 за учебната 2005/2006 г.), звучи логично да се твърди, че няма пречка тези хора да си плащат и в държавния университет. Единственото различно в този случай би било наличието на избор, твърдят от МОН. За да е по-справедливо, срещу намерението да допусне 20% платени студенти в държавните университети, МОН обещава правителството да се оттегли от намесата при определянето на броя места в държавните висши училища.

В това има една добре прикрита манипулация, имитираща по-висока равнопоставеност на държавните спрямо частните играчи. Нарастването на броя студенти в даден поток - да речем, приемането на 2 пъти повече младежи, не води до пропорционално двукратно нарастване на разходите на вуза (с изключение на професии, при които се харчат много консумативи). Така държавният университет се оказва в преимуществено положение спрямо частния, получавайки субсидия и ниски такси от студентите държавна поръчка, както и високи такси от тези в платено обучение.

Заради смесване на държавно и частно държавните вузове могат да се окажат и в парадоксалната и непазарна ситуация да са длъжни да изискват по-високи суми от частните университети. МОН предлага таксите за платените студенти да са равни на субсидията, която се привежда за студент държавна поръчка. В някои професии като изкуствата например таксата би следвало да е 3700 лв. на година. При медицината сумата е 4600 лв.

Но да оставим настрана отвлечения въпрос за конфликта между държавно и частно. Големият проблем е именно липсата на каквито и да е било към момента гаранции, че държавата няма не просто да възпроизведе



съществуващите социални неравенства, но и да ги подсили



В момента в България съществуват достатъчно високи бариери за достъпа до образование, макар и тази тема да не е особено популярна сред управляващите. Разделянето на бедни и богати тръгва още от 7-и клас (ако снизходително пропуснем училищата за богоизбрани първокласници и някои нерегламентирани плащания при приема в елитни математически гимназии след 4-и клас). В 12-и клас, с добре подплатената финансово кампания за вузовете, опозицията богати-бедни се препотвърждава. Същото се случва трети път в самите университети - бедните са принудени да работят, а n-часов работен ден и учене не вървят добре ръка за ръка.

Така предложената от държавата схема 20-е процента най-слаби студенти да си плащат е с предопределен резултат. Няма да помогне - при работещите бедни студенти, и идеята за ежегодно прекласиране по време на следването на квотата за държавна поръчка и платено обучение. То уж трябва да гарантира по-голяма справедливост и реално залягане над книгите. Ако, разбира се, не породи другия логичен ефект - корупция.

Казано с други думи, от социална гледна точка картината просто изглежда парадоксална. Ако приемем, че България наистина трябва да разшири достъпа до висше образование, следва да помислим кои са слабо представените в него групи. Отговорът боде очите - етнически малцинства и икономически бедните. В същото време излиза, че според държавата допълнителните 20% прием в университетите е предназначен за точно обратната група - на богатите.

Тези въпроси може би нямаше да стоят толкова остро, ако държавата проявяваше усилия за паралелно развитие на сериозна система за социално подпомагане. Някак си между другото от МОН говорят за отпускане на кредити, с които бедните студенти да посрещнат разходите. Това обаче съвсем не е толкова просто. Държави, които залагат на кредитите, вместо на стипендии разчитат на гарантираните високи доходи на студентите след дипломиране и фиксират граници за заплатите, под които заемите не се изплащат. У нас гаранции, че висшистът наистина ще може да покрива заема си, няма. В същото време създаването на добра система за подпомагане на студентите би намалило чувствително и очакваната "печалба" от платеното обучение. Страните-членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие изразходват за подобно подпомагане средно 17% от общия бюджет за висше образование.

Някак между другото се пропуска и фактът, че държавата се кани да направи втори, последващ удар върху достъпа до образование, като предостави на университетите правото да определят сами таксите за държавна поръчка, в рамките на определен максимум. По закон той е до 30% от отпусканата от държавата субсидия за студент. Опитът от други страни като Великобритания показва, че почти всички университети, при предоставени подобни права избират максималната такса. Причината е логична - опасението, че по-ниската такса ще се приема като знак за по-ниско качество и стремежът към по-високи приходи. Това ще доведе до поскъпване и на ниските, уж държавни такси. Годишната такса за медицина например би стигнала 1380 лв., за изкуствата - 1100 лв.

Възможно е в хода на дебатите тези въпроси да се поставят. Обратното би било опасна игра с образованието на бедните. А те у нас, уви, не са малцинство. Да не забравяме и за любимата Европа, която в голямата си част си остава социална и все по-достъпна. Дори и Германия, въвела с тежки родилни мъки такси за следване, събира около 1000 евро годишно - близо 2 пъти по-ниско от евентуалната цена на задаващата се такса за платено обучение в областта на изкуствата у нас. А в богата Австрия срещу скромната 363 евро такса на семестър, които България се кани да надскочи, от началото на годината текат яростни студентски протести.