Евросъюзът остро се нуждае от нов поглед на собственото си минало. Старомодните "грандиозни епопеи" и "евромитове" вече не вършат работа. Дали да не опитаме да напишем истинската история на континента, без да се плашим от самокритика? И дали да не я построим по сюжетни линии, всяка от които изразява някоя от общоевропейските идеи - свобода, мир, законност, просперитет. Разбира се, нищо "уникално европейско" в тези цели няма, но по-голямата част от хората, живеещи на нашия континент, ще се съгласят: стремежът те да бъдат достигнати без съмнение отличава съвременна Европа. Отделен въпрос е, че резултатът често не оправдава очакванията.

Предлагам да построим нашата идентичност не на основата на "историята на единната европейска нация", която някой с хумор определи като група хора, които са обединени от еднаква ненавист към своите съседи и еднакво неразбиране на своето минало. Няма да се занимаваме и с митовете, характерни за 19 век - периода на националното самоопределение. Блестящо определение на понятието "нация" даде историкът Ернест Ренан: той каза, че това е съобщество от хора, които помнят и забравят едно и също нещо. Но това, което една нация иска да забрави, друга ще помни винаги. Колкото повече страни влизат в ЕС, толкова по-разнообразен става асортиментът от национална памет и толкова по-трудно е да се създават общи митове за "общо минало".

Няма да поставим на първо място в "европейския проект" и въпросите, свързани с единството и могъществото. Единството не е цел, а средство за постигане на по-високи цели. А да се разглежда "европейската великодържавност" като самостоятелна цел или някакъв противовес на американската мощ, е проява на евронационализъм, а не на европатриотизъм.

Така че тази нова история трябва да е честен, самокритичен разказ за нашия път от различното минало към общите цели, които могат да станат наше общо бъдеще. Това е първи вариант, отворен за дискусия.



Свобода



Последните 65 години от историята на нашия континент са период на неотклонно разпространение на свободата. През 1942 г. в Европа са останали само четири свободни страни - Британия, Швейцария, Швеция и Ирландия, - но и те са били застрашени. Към 1962 г. свободата се е възцарила по цяла Западна Европа с изключение на Испания и Португалия. Към 1982 г. демокрацията вече е победила на Иберийския полуостров и Гърция, но страните, обединени по това време под понятието "Източна Европа", са под властта на комунистическата диктатура. Днес от страните, които могат без уговорки да се отнесат към европейските, жесток авторитарен режим има само в Беларус. Повечето европейци живеят в условията на либерална демокрация. Това се случва за първи път за 2500 години история на континента. И с това можем да се гордеем.

ЕС е един от най-ефективните механизми за мирна "смяна" на режимите в историята. Именно стремежът към ЕС стимулира страните да реформират своята вътрешна политика, икономика, законодателство, обществен живот.

По-задълбоченият анализ обаче показва, че много от "младите демокрации" на Европа не са лишени от недостатъци: достатъчно е да си спомним за високото ниво на корупция, характерно за Югоизточна Европа, а и не само за нея. Навсякъде твърде голяма роля в политиката, правораздавателната система и медиите играят парите. Ако не на теория, то на практика богатите европейци имат по-голяма свобода от бедните. Въпреки че е мощен катализатор за развитието на демокрацията, самият ЕС не се отличава с особена демократичност. Системата на регулиране, действаща в рамките на ЕС, се мотивира от необходимостта за гарантиране на "четирите свободи", фиксирани в Римския договор - на движение на стоките, хората, услугите и капиталите, но самото регулиране също нарушава правата на личността.



Мирът



Столетия наред Европа бе театър на военните действия. Днес споровете между европейските държави се решават не чрез война, а с безкрайни преговори в Брюксел. ЕС е постоянно действащ институционализиран механизъм за регулиране на конфликтите. Ако сте се уморили от безкрайната "говорилня" и "съгласуване" с Брюксел, помислете каква е алтернативата. И ако ви се струва невероятно, че Франция и Германия могат отново да влязат във военно противоборство, то си спомнете, че сърбите и албанците се избиваха помежду си буквално "оня ден".

Все пак не съществуват твърди доказателства, че именно европейската интеграция след 1945 г. е обезпечила мира в западната част на нашия континент. Могат да ви възразят, че това е станало благодарение на НАТО и на хегемонистката система на времената на Студената война, а ролята на "помирител на Европа" са изиграли САЩ. Други ще напомнят, че именно в този период Западна Европа стана пространство на либералната демокрация, а демократическите земи не воюват помежду си. С други думи, протичаха няколко процеса едновременно и историците могат да поспорят кой от тях е изиграл най-голяма роля. Освен това в Централна и Източна Европа мирът не настъпи и след 1945 г.: достатъчно е да припомним за съветските танкове по улиците на Източен Берлин, Будапеща и Прага или за "военното положение" в Полша през 1981 г. Европа не може да предотврати и нови въоръжени конфликти на континента след завършването на Студената война. За да се спре войната на Балканите, бяха нужни две интервенции на САЩ. Така че имаме ли особен повод за гордост по този въпрос?



Законност



По-голямата част от европейците живеят в условията на върховенство на закона. Ние имаме фиксирани в закона права на човека и граждански свободи, които можем да защитим в съда. Ако решенията на местните или общонационалните съдебни органи не ни удовлетворят, можем да се обърнем към Европейския съд за правата на човека. Мъжете и жените, богатите и бедните, черните и белите, хетеросексуалните и хомосексуалните - всички сме равни пред закона. По-скоро можем да очакваме, че полицаите ще ни защитават, а няма да действат в интерес на властта, да изпълняват заръки на местни криминални групировки или да се облагодетелстват за наша сметка. А не трябва да забравяме, че в момента благата на законността се разпространяват едва върху една трета от населението на планетата. Както отбеляза полицаят, наложил съвършено незаслужена "глоба" на мой приятел журналист в една африканска държава: "Аз имам автомат, затова аз решавам кое е законно и кое - не".

ЕС е съобщество, основано на принципите на законността. Законите на ЕС са с приоритет над националното законодателство. Даже правителствата на най-големите страни-членки и най-мощните корпорации са длъжни да се подчиняват на постановленията на европейските съдии. Именно благодарение на това, че съдиите съблюдават европейските закони за "четирите свободи", ние можем да пътуваме, пазаруваме, живеем и работим там, където искаме.

Ако обаче сме по-критични, на практика се получава по Оруел: някои са по-равни от други. Да си спомним например Силвио Берлускони. Освен това на континента - особено в Източна и Югоизточна Европа, все още има обширни зони на беззаконие. В страните с отдавна установена демокрация под името "война с терора" се засилват правомощията на органите за сигурност, включително арести без съд и други нарушения на гражданските свободи. А влиянието на европейските съдилища, естествено, предизвиква най-остра ненавист у евроскептиците, особено британските. Те го смятат за покушение върху пълномощията на демократично избраните парламенти на суверенните държави.



Просперитет



В материален план по-голямата част от европейците днес живеят по-добре, отколкото поколението на своите бащи, и много по-добре, отколкото техните деди. Те имат по-модерно, удобно и безопасно жилище, хранят се по-богато и разнообразно, имат повече пари за лични разходи... С две думи, никога не сме живели толкова добре.

"Бонд стрийт" и "Курфюрстендам" обаче все още не са цяла Европа. Даже в най-богатите страни ние се сблъскваме със срамни примери на нищета, а някои страни на изток са направо бедни. Освен това е трудно да се установи доколко нашият сегашен просперитет е свързан с наличието на ЕС. В своята книга "Възродената Европа" специалистът по икономическа история Харолд Джеймс дава графика на ръста на БВП на глава от населението във Франция, Германия и Великобритания за целия ХХ век - от нея се вижда, че рязкото падане на жизненото равнище в резултат на двете световни войни бързо се компенсира с динамичното развитие на следвоенните години. Като цяло може да се каже, че темповете на ръста на благосъстоянието в първата половина на столетието, когато Европейското икономическо съобщество не съществуваше, малко се отличават от показателите на втората половина, когато то вече бе образувано. Според Джеймс решаващата роля за непрекъснатото повишаване на нивото на живот играе техническият прогрес. Създаденият в рамките на ЕС единен пазар и политиката на Съюза за обезпечаване на конкуренцията вероятно също способстват за нашия просперитет, другите последици от интеграцията - например общата земеделска политика и допълнителните разходи, свързани с изпълнението на директивите на ЕС - обаче може би работят срещу него. Освен това страни като Норвегия и Швейцария живеят също толкова богато, въпреки че са извън ЕС. И накрая - времената на динамичен ръст за Европа вече минаха. През последните 10 години по този показател най-напредналите европейски държави отстъпваха на САЩ, да не говорим за бурно развиващите се азиатски гиганти.

Всичко изброено дотук е само конспект на най-новата история на Европа. Към него могат да се добавят още една-две сюжетни нишки или нещо да се изключи. Нашата версия никога няма да има толкова яростни привърженици, както на създаващите се до първата световна война версии на историите на националните държави. Днешна обединена Европа не прилича на тях. И слава Богу. Нашият проект не се нуждае от емоционален заряд, той даже е вреден. Днес не ни призовават да умрем за Европа. Болшинството от европейците даже не трябва да живеят заради нея. Всичко, което се иска от нас, е да не разрушаваме обединена Европа.



*Авторът е известен британски историк и публицист. Директор е на Центъра за европейски изследвания в Оксфорд, преподава и в Станфорд.