В кампанията "Не сте сами", защитаваща сестрите ни в Либия, виждам два феномена. Първият и основният е предизвикалият кампанията казус - нелепото осъждане на самите сестри. Те очевидно са жертва; очевидно, при това отвъд патриотизма и племенната солидарност, са попаднали в ръцете на манипулирано правосъдие.

Всички желаем тяхното освобождаване.

Сега обаче няма да говоря за процеса, защото ще се наредя без полза в огромната редица на тези, които повтарят нещо, което знаят всички, опитвайки се да изяснят нещо, до което нямат достъп.

Повече ме вълнува вторият феномен - самата кампания и отражението й в медиите и главите.

Става дума за лентичките, флаговете, стикерите, фиксираното радио- и телевизионно време, става дума за политиците, спортистите, шоумените, учениците, шофьорите, журналистите, писателите, свещениците, малцинствата и т.н. Тоест всички тези, които се изказват загрижено.

Свидетели сме на рядка по мащабите си акция, в която има почти пълен консенсус между медии, политически сили, общество. Това



не се е случвало често в страната ни, да не кажем и никак



Малките стикерчета "Не сте сами" вече са и по бъргърите в супера. Виждам подобна лепенка и на задното стъкло на шкодата на комшията Ничо... А Ничо иначе е темерут, който успешно блокира всеки опит за кооперативна солидарност.

Да не говорим за сайтовете, телеекрана, концертите, за песента на Мишо Белчев, за закичените чужди политици, за речите на първенците ни пред Европейския парламент.

Не знам дали ние ще помогнем на сестрите, но съм сигурен, че сестрите помагат на нас.

Политиците и някои любители на ПиаРа си дават сметка за добрата възможност, колкото и цинично да звучи, и я използват. В тяхна защита ще кажа, че е по-добре да правят това, отколкото далавери.

Всички политици по света използват такива ситуации, така са устроени. Помня как Жак Ширак преди 11 години употреби освобождаването на двама французи, пленени в Босна, за да затъмни продължилата 28 дни обща транспортна стачка, парализирала цяла Франция...

В разположение на нашите политици е тема, която няма как да не срещне разбиране в Европа. Няма да се намери европейски политик, който да не заклейми идиотската смъртна присъда, така нещастно изработена от Триполи като гол в собствената врата.

Когато повдигаме въпроса за АЕЦ, срещаме хладина и недоверие; когато говорим за сестрите, всички кимат и съчувстват.

Когато ни дърпат ушите за проститутките и джебчиите, се оправдаваме и обещаваме; когато заговорим за солидарност със сестрите, са принудени да ни подкрепят.

Когато ни мъмрят за корупция и неефективно съдопроизводство, мънкаме и си вземаме бележки; когато заговорим за общоевропейска солидарност с осъдените, слагат нашите лентички и порицават полковника.

(Самият призив "Не сте сами" е подходящ. Английският му вариант "You are not alone" е пряка реплика на една прочута песен. Става дума за "You`ll Never walk alone" - на Коджърс и Хамърщайн. Въпросната песен, пята от кого ли не, вкл. Франк Синатра и Елвис Пресли, е култова. Мнозина мислят, че тя е само химн на футболния отбор "Ливърпул". Всъщност е любима на още дузина клубове от Англия, Италия, Австрия и т.н.)

Не твърдя, че близостта е търсена нарочно, пази Боже.

Твърдя само, че нещастието на сестрите даде една хубава възможност за морална легитимация на България в качеството й на нов ЕС член.

И една възможност за самите нас - да се наредим под лозунг, който можем да си турим на ревера или колите масово, без да мислим, че някой ни лъже или че цялата работа е, за да могат едни хора да прецакат други хора под родното слънце.

Най-малкото този лозунг става не само за домашна употреба, от типа на "България на три морета", или "Господ е българин".

Ученическите класове и шивашките цехове, евродепутатите ни и Съюзът на колоездачите уж казват: "Не сте сами"... Всъщност казват друго нещо, или поне искат.



НЕ СМЕ САМИ - това чувам аз



Виж ни, Европо, ти ни подценяваш, ти не много тактично подозираш, че сме годни главно да гладим чаршафи, да крадем коли и източваме кредитни карти.

Но ти грешиш.

Ние можем като един да се дигнем в защита на онеправданите.

Правим го днес, правили сме го и в по-опасни времена.

Всъщност подобен всенароден патос май е имало само по време на Втората световна, когато влаковете вече са пухтели, за да откарат 50-те ни хиляди евреи към пещите. А хората ни ги спряха.

Може да ви прозвучи като перверзен парадокс, но процесът в Либия е и подарък за нас. Който ни позволява да се поотърсим от националните комплекси и фобии.

Искаме да кажем на Европа, че имаме право да не сме сами.

Защото самотата не е само индивидуално бреме: тя гложди и етносите. И народите могат да усещат чуждост, особено в стресови периоди на травмиращ преход.

Един сънародник на професор Люк Монтание, Албер Камю така завършва прочутия си роман "Чужденецът" (главният герой е френски гражданин в Алжир впрочем): "...остава ми само да си пожелая да има по-голяма тълпа зяпачи в деня на екзекуцията ми, и да ме срещнат с викове на омраза, за да се чувствам по-малко сам."

Сестрите ни дадоха шанс да изненадаме Европа. Поискахме и солидарност, а тя очакваше да искаме главно пари. Тя очакваше да задърпаме баницата, а ние и казваме: Не сме сами. Ти си с нас.

Колкото до сестрите - да, те вече са символ. Въпреки това ги чакаме да се върнат живи. И скоро.

Имаме да им благодарим за нещо, което ни дадоха, без да са се готвили предварително.