Събитията от миналия петък някак се разминаха в информационното пространство. Сблъсъкът пред парламента заседна из медиите, още се търкаля и бавно се уталожва. Буди недоумение и несъгласие, но и това е следа. Митингът пред храм-паметника някак бързо, да не кажа внезапно, просто отшумя. След кулминацията енергията на събитието секна. Прожекторите угаснаха, екранът потъмня. Не предполагах, че викът "Свобода", който отекна в драматичния следобед пред "Св. Александър Невски", тъй бързо ще се разтвори в зимното небе. Че ще стигне до Либия, просто не е за вярване, както не е за вярване, че стоновете и плачът на изтезаваните с години не стигнаха до България. Истината е, че голяма част от множеството отиде на площада, тласкано от безнадеждността, но и от съзнанието, че трябва нещо да се направи, просто да се направи, па макар и в името на правилото "залудо не стой!" Десетки хиляди се стекоха заради съвестта, а и заради честта си - защото да си съвременник на такова съдебно злодеяние е вече позор. Няма съмнение, че тези, които протестираха и състрадаваха, го правеха заради душите си: делото, дори когато е скромно и горчиво, вече е и утеха.

"Всеки трябва да направи каквото може - рече една певица по радиото. - Аз мога да пея и ще пея за тези жени." Това, разбира се, не е оригинално. Но е честно. И ето: десетки, които могат да пеят, се качиха на сцената и пяха. (Някои, които не могат - също.) Други просто плакаха и скандираха. Отчаяно, безпомощно, но и страстно. Това този път беше уловено безпогрешно. Изречено беше: че има стойност като спойка и единение. Че има бъдеще в този акт. Беше важно да се осъзнае, а и да се изрази спонтанното усилие: всеки да направи, каквото може да прави.



Значи - и писателят също...



Това не е отговор на онези читатели, които се дразнят, че авторите понякога се позовават на самите себе си. Че припомнят писани в миналото текстове и напомнят, че печалният прочит на действителността не се прави за първи път. За никой автор не е особена гордост, че е разпознал, назовал или дори предсказал нещастието, злото. Крушение за автора е след години един такъв текст да си остане все така валиден и онова, срещу което той е написал, да не се е променило - към добро. Всеки, който е взел перото, дори когато не го признава, се надява думите му да поживеят по-дълго: ако не векове - поне години, десетилетие дори. Но не и онези думи, с които срещу нещо е протестирал или е искал нещо да поправи. И все пак, той не може да спре да опитва. Защото, както каза онази певица: "трябва".

На 10 април 1998 г. в българския печат се появява едно интервю на известния мислител и писател Петър Увалиев. То е остро и честно, но, както става в България, единственият резултат е, че големият интелектуалец е отхвърлен от управляващите и върху името и личността му е спусната необявена, но плътна завеса. Интервюто е "пръст в раната" и, както после се разбира, това ще е точно либийската рана в българската душа. Катастрофата в Бенгази още не се е състояла, остават десет месеца до началото на трагедията, но писателят назовава причините за нея, предсказва последствията от тези причини.

"Това е погрешно импровизирана администрация - казва той. - Аламинут дипломация. Аламинут кюфте е хубаво нещо. Ама аламинут министър е вредна работа. Затова питам много смирено и точно - какви са й квалификациите?"

Разбираме, че става дума за



тогавашната министърка на външните работи



Обясняват му каква е кариерата й дотогава, а също и че е карала самолет над Казахстан. Увалиев любезно коментира този факт, но не се отклонява: "Аз искам - продължава той - да знам има ли министърът съвест, съзнание и знания? На мене например, с моята практика (писателят е бил девет години дипломат - б.а.), ако ми предложат утре да седна на нейното място, аз ще откажа - по некомпетентност и по съвест. Не се чувствам достатъчно осведомен и съзнанието ми не позволява, защото нямам достатъчно знания... Ето къде е болката българска - приключва темата Увалиев, - много лесно прощаваме непростимото. Чудесни и добри хора сме, но прощаваме на събития и явления, които са непростими. Не говоря политически и не за това дали някой е комунист, син, розов или морав, а доколко си е на мястото."

Всичко е предречено в това интервю: и какви ще ги натвори тогавашната "аламинут дипломация" и каква ще бъде разсеяната, добродушна реакция на обществената съвест. Единственото видимо следствие от тези жестоки думи е безцеремонният официален хлад към големия интелектуалец в края на живота му. (Петър Увалиев умира след половин година.) Само защото бе изпълнил дълга си и бе назовал "болката българска". А може би дори не и затова, а защото бе изрекъл неудобната, зачеркната тук формула за властта: "Съвест, съзнание и знания".

Тази формула управляващите тогава не можаха да преглътнат.

Опасявам се, че няма да я преглътнат никога.

Затова и страната ни от години напомня онзи американски бар, в който висял знаменитият надпис: "Не стреляйте в пианиста..." Човекът правел, каквото можел. Тук дори надпис няма. Тук пианистите колят и бесят...