Въпросът, който интензивно звучи в общественото пространство през последната седмица - ще я има ли тройната коалиция, предизвиква контра въпрос: Това ли е най-важното?!

Не защото няма значение кой управлява. А защото точно сега най-същественото е как се управлява. България отбелязва първите седмици на членство в ЕС с отчетливо засилваща се обществена активност. Всъщност безспорно е, че обществото осъзна новата ситуация преди политиците. Те в голямата си част предпочетоха да действат постарому. Но 1 януари завиши очакванията към властта, която не беше напълно готова да отговори на предизвикателството.

Обществената енергия прие формата на (преди всичко) протестни вълни. Собственици срещу "Натура 2000". Производители срещу акциза за домашната ракия. Пенсионерите срещу тромавия темп на индексации. Таксиметровите шофьори срещу несигурността в собствените им коли. Медицинските работници срещу състоянието на здравния сектор. Дори позитивната кампания „Не сте сами" се зароди и укрепна като протест срещу „тихата дипломация". Появиха се критични коментари, че обект на прицел далеч не са най-сериозните обществени проблеми, че протестите пропускат точните адресати, че масовите нагласи затъват в дребнотемие. Но ако управлението не формулира дългосрочна политическа стратегия за пътя ни в Европа, няма право да иска от обществото да предложи алтернативна.

Програмните



визии за европейска България се броят на пръсти



Имаме словото на президента при полагането на клетва, "Десетте виждания за по-добра България" на НДСВ, новогодишните призиви на Ахмед Доган за нов тип политическо мислене. И като че ли това е. Най-голямата партия в страната БСП вече 13 години стои с една и съща програма, въпреки че проектът за нова отдавна е на път.

Обществената активност в момента няма партиен носител. Волен Сидеров беше освиркан от таксиджиите. Яне Янев беше изоставен от пенсионерите. Бойко Борисов благоразумно не оглави недоволството. Петър Стоянов потърси в европейските норми изход от положението с ракията, без обаче да провокира особен ентусиазъм. В такъв контекст би следвало управляващата коалиция да тръгне напред и да вземе инициативата в свои ръце. Да направи дискусия върху пенсионния модел и възможностите за по-сериозно повишение. Да стартира радикална реформа на тотално блокираната с капиталистическа база и социалистическа надстройка здравна система. Да интегрира профсъюзите в професионални искове като тези на таксиджиите, предотвратявайки приемането на държавата за изпълнителна агенция за всеки частен интерес. Да изработи програма за постепенно въвеждане на защитените територии по "Натура" при мащабна разяснителна кампания и участие на засегнатите. Вместо това имаме замразяване на процедури ("Натура"), упорито задълбаване в грешки (здравеопазването), хаотична реализация на искания (таксиджиите).

В светлината на европейското членство управляващите трябваше да преценят по нов начин коалиционните баланси, отговорности и задължения и да направят съответните организационни изводи. Смените на министри сами по себе си не решават проблеми, но в случая щяха да демонстрират воля за промяна. Липсата им в ресори, които не работят добре или изостават, е лош сигнал към обществото. Правителството вече месец и половина не може да утвърди един министър по европейските въпроси, чийто избор не изисква прегласуване на целия кабинет. Какво да говорим за по-значими промени. А след няколко месеца промените вече ще са закъснели, не биха отговорили на обществените очаквания, биха се наредили в стереотипа на Костовите рокади.

На обществената активност в крайна сметка



управлението реагира с коалиционен скандал



и с поредно фиксиране в гласовете от чужбина. Гласуването на т.нар. принцип за уседналост събуди задрямалите духове на конфронтацията. Остана впечатлението, че ДПС е получило урок от другите партии. Но какво се получава, когато теглим чертата? Парадоксално ДПС не губи чак толкова не само защото гласовете от Турция не могат да изберат и един евродепутат, но и защото за пореден път (след репликата за "обръчите от фирми", след предишния вот на недоверие, след изявлението на Доган за напускане на политиката) проблемът за властта в България се преформулира като проблем за отношението към ДПС. Стабилността на коалицията зависи от движението. А когато разправят, че с гласуването за уседналост се защитавал националният интерес, естествено възниква въпросът, ако ДПС го нямаше, щеше ли да има национален интерес.

И НДСВ не губи. Партията се оказва политически фактор, който с едно натискане на бутона е способна да постигне онова, което цялата дясна опозиция плюс „Атака" не може да направи за години. Заслуга на жълтите депутати е, че изразиха обществените нагласи против задграничния вот, и то не с партийно решение, а с гласуване "по съвест". Десницата, както може да се очаква, не печели нищо. Тя става заложник на вътрешнокоалиционни напрежения, без да има собствен принос към тях. Десните депутати чисто и просто бяха калкулирани аритметично за надделяването на едната или другата позиция в коалицията.



Загуби БСП с амбицията си да седне на три стола,



да гласува едновременно "за", "против" и "въздържал се". Ако всички червени бяха гласували "за", можеше да мине по схемата "наказание на ДПС" и движението да бъде притиснато в ъгъла. Да се види тогава кой държи обръча и в кои партии реално са фирмите. Ако всички бяха гласували „против", можеше да мине за проява на вътрешнокоалиционно ядро БСП-ДПС, за което НДСВ поначало е външен елемент. За рисковете на шарения вот се сети премиерът Станишев и положи огромни усилия да го представи като единен. Неуспешният опит само подчерта партийната несигурност и разделение.

БСП няма как да се стреми към предсрочни избори, докато не изясни разположението на силите в собствените си структури. БСП може и да говори за ново мнозинство в парламента, защото знае, че такова няма. А лесно може да се образува в един следващ парламент независимо от първото място на партията в класирането.

Но основният проблем е не е дали ще я има коалицията, а как ще изглежда и



как ще управлява оттук нататък



България познава много повече отечественофронтовски, отколкото равноправни коалиции. Последните шест години минават под знака на конфигурации от втория тип, които ни сближават повече със Западна, отколкото с Източна Европа. Но моделът далеч не е утвърден напълно нито като институции, нито като отношения, нито като култура. Парламентарната демокрация, установена у нас, не може да бъде успешна, ако не покаже, че функционира добре и в условията на коалиционност. Евентуалният провал на опитите за реална коалиционност ще умножи аргументите на привържениците на силната ръка, на дирижираната демокрация. Правителственото мнозинство ще прескочи камъка, наречен гласове от Турция. Но дали ще успее да намери политически механизми, за да възстанови доверието между себе си и в себе си? Ще съумее ли да заложи цели в бъдещето и задачи за осъществяването им, които да мобилизират ресурсния потенциал на държавата и обществото? Алтернативата е плъзване по плоскостта на политическите сделки и договорки, онова, в което ги обвинява опозицията още от формирането на правителството. Това значи нарастване на недоверието и продължаващо разминаване между обществената активност и политическия дневен ред. И все по-голяма привлекателност на популистките изкушения. Примерът с полските наполеончовци трябва да бъде пред очите ни.

Как ще изглежда занапред коалицията, все още зависи от самата нея.