Темите, от които не може да се избяга, изобилстват през тази зима. Проклятието на последните месеци е либийският сюжет. Той е зловещ, вещае най-лошото, изпълнен е с безсилен гняв, както и с обидното съзнание, че правдата в тоя свят невинаги побеждава. Въпреки приповдигнатите заявления от всички посоки, въпреки че прави някакви ходове, държавата като че няма полезен такъв. Остава ни да гледаме позитивно (Защото днес лозунгът е да се гледа позитивно.) И да се топим в очакване какво ще измисли отсрещната страна. Тъй като противникът е изобретателен и подъл, не признава фактите и експертизите, а сега завърта и още един процес, за клевета, за да смаже окончателно нашите сънароднички. Процесът на мъчителите срещу жертвите ни се струва поредната извратеност на съдебното отмъщение. Но не и неочакван. Защото това е то джамахирия. Джамахирията е територия, на която се случват такива, че и по-ужасни неща, където има изтезания и гавра, където се подвизават следователи чудовища, където съдиите съдят нечестно, а човешките права са забранени за споменаване. Там режимът е лукав и непредвидим, там човешкият живот не струва много, освен когато трябва да се изтъргува - например срещу кръвнина. Във всичките тези умозаключения, изградени с многогодишното усърдие на оратори от политиката, на медии, дипломати и специалисти по арабския свят, прозира зле прикрита безнадеждност, но и откровеното задоволство, че ние самите живеем в друга земя - в Европа, в демокрацията. И че повече нищо лошо не ни се пише. Освен ако не си го пишем сами...



Обаче!



Двама души с огромен арестантски стаж заведоха срещу държавата дела за побой и мъчения, изтърпени по време на следствието по процеса за убийството на Андрей Луканов. Веднъж осъдени, а после оправдани от българския съд, те търсят справедливост заради насилието, упражнено върху тях с цел да бъдат изтръгнати показания в тяхна вреда. Звучи познато, нали? Претенциите им са срещу страната, чиито полицаи и следователи са се разпоредили с властта си както бандата на Джума от Бенгази. Макар и със съвсем различен персонаж, в някои от подробностите двете драми поразително съвпадат. И в едната, и в другата жертвите са чужденци. И в едната, и в другата има отвличане, има нестандартно избрани места за разпити: вила край Копривщица и школа за обучение на полицейски кучета в Бенгази. Има съдии, които не зачитат очевидни следи от мъчения. Има дълги години зад решетката без ясна и доказана вина. И накрая - има оневиняване на обвинените в изтезания...

Разбира се, освен сходни случаите са и доста различни. На първо място: избраните за жертви не си приличат по нищо. Не бива тези разлики да се пренебрегват - между нещастните, смазани жени от либийската тъмница и обвиняемите по софийското дело с миналото им на забъркани в какво ли не авантюристи. Различен е дори изходът от двата процеса: тук оправдателна присъда, там - смърт.

Различна е, най-после, реакцията на българското общество - бурна срещу мъчителите от Бенгази и вяла, неопределена, направо безразлична към онова, което научава за насилието в София. Никакви правозащитни брожения, подписка някаква няма даже. И ето, в това е въпросът: откъде е този странен аршин за човешки права? Къде отиде нашият страстен плам срещу жестокостите? И цялата ни хуманистична и гражданска чувствителност по тази тема - къде се дяна тя? Възможно ли е съчувствието и възмущението ни от случилото се в Бенгази да достигнат такива децибели, а разигралото се под носа ни да е просто извън обсега на нашите демократични сетива? Сагата за полицейското насилие отдавна тече в периферията на това иначе подробно отразявано дело, тя не остава незабелязана, нито неназована. Но гражданското общество необяснимо я пропуска - може би защото не се докача на чест, нито усеща колко го заплашва тя. А също - и на какъв изпит го подлага. Защото погазването на човешки права поставя в опасност всеки от нас, и всеки от нас губи съвест и достойнство, когато това се случва край него.



И с когото и да се случва...



Не се явявам адвокат на малтретираните по софийското дело. Дори не съм убеден в тяхната невинност - процесът остава "отворен". Друго е мрачното и тревожното: че това, което стана с нас по време на протестите в подкрепа на сестрите от либийския затвор - сплотяващото усещане за съучастие, за всеобщо спасително усилие и за прилив на добро в нацията, не се оказа завинаги. Неправда и насилие продължават да остават само регистрирани, а ние ги следим с любопитство, но почти невъзмутимо. Подобна избирателност е унизителна - и позорна. Защото ценностите на демокрацията се разпростират върху всички. Те са съдбовни не само за онзи, който трябва да ги консумира, а и за обществото, което ги изповядва и прилага. Те са негова отговорност.

Прочут литературен герой от популярна книга твърди, че в земното кълбо се крие още едно - по-голямо. Та нищо чудно във всяка демокрация да се съдържа една джамахирия - и тя по-голяма от нея.

И тогава?