Наскоро правителството поиска от Икономическия и социален съвет становище по проекта за национална програма за реформи 2006-2009 г., или по-популярна като програмата на България за повече работни места и по-голям икономически растеж.

В съвета, в който са представени трите основни групи на неправителствения сектор: работодатели, синдикати, граждански организации, имаше, както се досещате поради различните интереси, горещи спорове по много от предложените или "непредложени" мерки. Идеята на документа е да направи България по-конкурентна за следващите 3 години. А това само по себе си е най-важната цел за цялото ни общество, защото само тогава ще имаме по-високи доходи, по-високи пенсии, по-качествен живот и с една дума - ще живеем по-добре от днес.

В проекта на програмата е отразен един изключително неприемлив, но обективен в момента факт - всяка година 20% от децата в училище отпадат от образователната система. Това означава, че сега от пет деца едно остава без образование. И това дете заедно с връстничетата си ще живее в обединена Европа и ще трябва да изкарва хляба си на пазара на труда заедно с други 450 млн. работещи. Ако детето в момента е на 8 години, да кажем, след още 10 ще тръгне да търси работа без образование, може би напълно или частично неграмотно, за чужди езици няма какво да споменаваме. След 10 години представяте ли се какво ще се случи с технологиите - сигурно скокът напред и нагоре ще е по-голям и рязък, отколкото можем да си представим. И така, каква съдба очаква децата, които днес не ходят на училище - във всички случаи тежка: нископлатена несигурна работа, безработица и, разбира се, социални помощи за образование, за квалификация и т.н. Вече на всички ни е ясно, че за тези социални разходи



ще плащат чрез данъците си другите 4 деца,



които са учили и работят.

Подобна картина въобще не може да бъде приемлива от обществена гледна точка за една европейска държава в 21-и век. Спомнете си какво пише английският журналист Макгахан по време на обиколките му в България след Априлското въстание - в България всички деца ходят на училище и знаят да пишат и смятат. Било е 19-и век!

В проекта на националната програма се предлагаше намаление на дела на отпадащите деца от училище през 2009 г. от 20 на 15%. Икономическият и социален съвет категорично не може да се съгласи с такава цел и я смята за минималистична. Тя означава, че след 2 години всяко седмо дете ще се включи в бъдеща армия на безработни. Хайде сега да изчислим ефекта с натрупване през годините. Ако годишно се раждат около 70 000 деца и 20% от тях отпадат от училище,



за десет години ефектът е поразяващ -



около 140 000 неграмотни, безработни и абсолютно неконкурентни на пазара на труда хора, които ще тежат на публичните фондове - здравеопазване, квалификация, безработица, социално подпомагане и пенсии. Още сега дефицитът в пенсионната система е близо 1.5 млрд. лева годишно. Обсъжда се идея за повишаване на здравноосигурителната вноска заради недостиг на средства за здравеопазване. Ако искаме да спрем навреме лавината, трябва да знаем, че не можем по никакъв начин да си позволим да произвеждаме бъдещи безработни. Трябва да произвеждаме висококвалифицирани кадри, които ще работят, ще получават добро възнаграждение и ще внасят високи вноски в публичните фондове. Така ще има средства и за по-високи пенсии.

Затова ИСС изразява много категорично и по много поводи в редица свои становища, че образованието е основата за обществено и икономическо развитие, за конкурентоспособност и дори за оцеляване.

Ние смятаме, че са необходими много спешни и сериозни мерки за задържане и връщане на децата в училище още сега. Вярно е, че още от предишното правителство стартираха програми с такава цел - безплатни учебници, закуска в училище, транспорт. Необходимо е вече да се отчете социалният ефект от тях и ако са недостатъчни или неефективни, да се потърсят и други пътища. Сегашният министър на труда и социалната политика Емилия Масларова



правилно прилага принципа за "моркова и тоягата" -



семейства, чиито деца не посещават редовно училище, губят право на социално подпомагане. Но тази мярка е ограничена поради характера си, тъй като едва ли само деца от бедни семейства отпадат от училище. Заслужава да се замислим и дали самото училище е наистина интересно, приятно и безопасно място за самите деца?

Публична тайна е, че част от родителите не допускат децата им да завършат образование, за да ги използват в незаконни и недопустими дейности за печалба. В този случай, но и не само в него, на преден план излиза въпросът как защитаваме равните права на всички деца за достъп до образование. Кой и с какви средства? Засега на бойното поле в защита на децата се забелязват само МОН и МТСП. Време е да се намесят и правозащитните органи, време е може би законодателството да стане много по-сурово към недобросъвестното родителство. У нас социалните работници все още нямат достатъчно силен авторитет, защото са и законово безсилни. Всички сме гледали американски филми, в които родители треперят да не би социалният работник да отнеме родителските им права. Май е време да се замислим защо там е така.

И понеже става въпрос за бъдеще, за образование и за пазар на труда, е време да обвържем темата за образованието с още един процес, който, ако не е започнал, то всеки момент ще започне. Имиграцията. България, колкото за някои това да звучи абстрактно,



става привлекателна страна за имиграция



от страни, които не са членки на ЕС. Заради болезнените последици на многогодишна демографска криза у нас е ясно, че в бъдеще младата квалифицирана работна сила ще е недостатъчна и участието й чрез вноски в публичните фондове няма да може да осигури прилични пенсии и здравеопазване. Но въпросът е докога ще чакаме, за да определим своя имигрантска политика. Защото опасността да натоварим пак публичните си фондове с нови хора на социално подпомагане или нуждаещи се от обучение и първоначална квалификация е толкова по-реална, колкото повече закъсняваме с критериите за имигрантите. Има от кого да се поучим - целият ЕС, Канада, Австралия, а и България от началото на миналия век. Смятаме, че за нашата страна ще бъде много вредно и недалновидно имиграцията да не се регулира по квалификация и образование.

Когато обаче говорим за образование, трябва да възприемаме образованието вече като един непрекъснат процес през целия живот, а не ограничен само в училищната възраст. Продължаващото обучение през целия живот е още една възможност и гаранция за по-висока конкурентност не само за отделния човек, но и за националната икономика като цяло. Все пак всички вече знаем, че като принадлежност към европейската общност ние участваме в общия проект за икономика на знанието. Например при едно допитване на Евростат за продължаващото обучение на въпроса "През последните 4 седмици колко хора са били включени в някаква форма на обучение?" 27.4% в Дания отговарят положително. За сравнение в България положително отговарят 1.3%. Вярно е, че Дания има много фондове и отделя значителни средства за обучение. Но е вярно и обратното, че Дания има мощни фондове, защото отделя сериозни средства за образование.

Време е и ние да разберем простичката истина, завещана ни още от прадеди - образованието е злато, и то в буквалния смисъл на думата. Образованата нация има силни публични фондове, добри заплати и добри пенсии. Образованата нация е силна икономически нация.