|
--
1. Любов към цирка и детството
Бях тийнейджър и луд по цирка. Непрекъснато следях къде гастролират пътуващите трупи. При всяка възможност се качвах на влак или автобус, за да присъствам на всяка цена и да не пропусна представление. Бях разбрал, че в България е пристигнал унгарски цирк с много богата програма - с тигри, лъвове, хипопотам. Хванах автобус. Спомням си, че беше близо до София. В антракта започнаха да строят клетката на лъвовете, а аз седях, гледах и попивах всяко движение на работниците. Разбрах, че отзад, зад шапитото, са струпали афиши от цирка със снимки на всички животни. Изхвърлили ги, защото циркът си отива в Унгария и повече не им трябват. Хукнах веднага, взех афиш, но междувременно чух музиката на започващото представление. Реших, че за да си седна на мястото, мога да се провра покрай завесата, откъдето артистите излизат на арената. Имаше някаква преграда, която, без да се замислям, тръгнах да прескачам. В този момент получих запомнящ се шамар зад врата от един от работниците. Оказа се, че това, което прескачам в момента, е тунелът за лъвовете. Точно в този момент те излизаха за началото на своето изпълнение. И така със загретия врат, но щастлив и доволен от афиша, а също и от това, че съм отървал кожата, седнах на мястото си и изгледах цялата втора част.
Тази привързаност към цирка всъщност е моето обяснение в любов към детството. Помните ли как Пипи Дългото чорапче, Томи и Аника лапат грахови зърна и правят заклинания никога да не пораснат. Така на финала на едно предаване за цирка ми хрумна как да обясня прословутата си любов към това изкуство. Взех буркан с грах, една лъжица и казах, че ако имам възможност, като открадна едно грахче и си пожелая - наистина никога да не порасна. Искам да продължава да живее в мен детето, което се възторгва от наивни неща, от прекрасното в човешките отношения. И така завърших, изяждайки една цяла лъжица грах.
Знам, че звучи помпозно, но циркът е най-демократичното изкуство. Защото е достъпен за всеки и защото кара невероятно различни по своите професии, интелект или отношение към живота люде за два часа да се почувстват еднакви. Познавам хора, които не обичат цирка. Но те не го обичат, защото детските им спомени от цирковите представления не са хубави, нещо се е случвало, когато са отивали на цирк.
2. Едно зло никога не идва само
В детските си години мечтаех да стана актьор. Всички, които ме познаваха, бяха убедени, че това ще се случи. И когато години по-късно станах студент в СУ, всички смятаха, че съм студент във ВИТИЗ - никой не можеше да допусне, че не са ме приели или че по някакъв начин съм променил решението си. Истината е, че стигнах до последния кръг в конкурса, но останах втори под чертата. Напрежението от изпитите, цялата тази страст, с която се втурнах да превземам тогавашния ВИТИЗ, явно са били много силни. Бях абсолютно убеден вътре в себе си, че ще ме приемат. Ходех на уроци при една прекрасна актриса и т. н.
Отидох да видя резултатите и получих шок, свиване на гласните струни. За няколко дни загубих глас. Спомням си, че се върнах вкъщи, че успях да кажа, че са ме скъсали и... край, друг спомен нямам. Нямам никаква представа как са минали следващите няколко дни. От разказите на родителите ми разбирам, че съм бил в шок. Аз самият изчезнах от света. Изведнъж рухна всичко, целият свят в очите на едно 17-годишно момче.
Веднага след този случай обаче следва друг. Вече бях приет за студент в СУ и трябваше спешно да замина на бригада. Тя започна - консервен комбинат, полета с домати... Разбира се, всяка вечер се организираха и танци. Аз обаче още на първата вечер на танците си преплетох крака и стъпих накриво. Кракът ми трябваше дълго да бъде в покой, което пък от своя страна означаваше, че съм напълно безполезен за бригадата. Така ме отзоваха обратно в София.
Запомнил съм тази случка като потвърждение на правилото, че едно зло никога не идва само. Че когато те затрупат неприятности, е добре да се настроиш, че те ще продължат известен период от време, след което нещата ще се оправят.
3. Всеобщ приятел
Това не е точно история с приятели, това е период, в който реших, странно защо, че човек трябва да бъде приятел с всички. Живеех сам и независим. Бях превърнал дома си в нещо като хан. От сутрин до вечер по цяла нощ идваха гости, оставаха да преспят, понякога с дни, понякога със седмици. Живеех си весело. За да покажа на всички, които познавам, доброто си отношение към тях, държах ключовете за жилището в кафенето отсреща. Естествено тези, които отидат да искат ключа, знаят, че той е там, т. е. те са по някакъв начин хора, които познавам. Докато един ден не стана така, че аз дълго време звънях на собствената си врата и ми отвори една двойка - момче и момиче, които никога в живота си не бях виждал. Те с не особено удоволствие ме пуснаха да вляза в къщата си. Някой им бил казал, че има една къща, в която винаги има нещо за ядене, нещо за пиене и стопанин, който се опитва да направи всички хора свои приятели. Това беше последният път, в който взех ключовете от кафето и повече никога не ги оставих там.
С месеци разни хора продължаваха да търсят ключа, но вече бях разбрал, че не трябва да допускаш хората твърде близо. Колкото и добронамерен да си, колкото и доверие да имаш на всички, колкото и да си отворил сърцето си, трябва да имаш своя собствена територия, място, на което да се чувстваш добре сам. И това място е домът на човек.
4. Човек трябва да има търпение
Всичко започна в началото на 1999 година, когато аз бях твърдо решил да напусна телевизията. Да се откажа напълно от професията, в която до този момент бях постигнал някакъв успех, който, уви, не ме удовлетворяваше достатъчно. Бях преминал през школата на новините, пет години поред правех "Частен случай". Но сякаш не виждах възможности и начини за по-нататъшно развитие в творчески план. Всичко, което продължавах да правя в "Частен случай", сякаш беше повторение. Пък и случаите, които разисквахме, често оставаха без отклик. Нещо като приказката за кервана, който си върви, а ние, кучетата, напразно лаехме около него. В един момент просто реших, че трябва да изляза в дълъг отпуск, за да си събера мислите. И така се стигна до момент, в който окончателно загубих вяра, че нещата могат да стигнат до добър край. Бях буквално съкрушен.
Отидох в телевизията с намерението да я напусна и да променя живота си на 180 градуса. Попаднах при току-що назначената шефка на дирекция "Новини" Мира Нейнска. Казах й, че съм безкрайно объркан и нямам представа какво точно се случва в живота ми, но с каквото и да се захвана, не изпитвам удоволствие. Претърпявам неуспех, крушение, чувствам се изчерпан, затормозен и искам да напусна телевизията. Мира отначало успя да овладее емоцията ми и ме накара да се замисля дали наистина съм изчерпал всички възможности за пробив. Даде ми за пример предстоящия по онова време конкурс за вътрешни продукции, отворен за всички служители на телевизията в най-различни сфери на тв творчество.
След този разговор заедно с колегата Роберт Ковачев, с който сме приятели, си тръгнахме от телевизията, седнахме на една пейка и започнахме да говорим. Убедихме се, че трябва да кандидатстваме в частта от конкурса, която се отнася за неделния сутрешен блок. Кандидатстваха и проекти на легендарния Милен Гетов и на Живка Гичева.
Давах си сметка, че това е поредното отлагане на решението, което бях взел - да се откажа и да напусна телевизията. Когато месец по-късно ни съобщиха, че сме спечелили, беше огромна изненада. Въобще и не се бяхме надявали, че нашият проект изобщо ще предизвика внимание, тъй като и двамата бяхме достатъчно млади на фона на амбициите на Живка Гичева и зрелостта и авторитета на Милен Гетов.
Тази история показва, че човек трябва да има търпение. Че птиченцето каца на рамото само когато човек с търпението си извоюва своя успех и шанса да се докаже пред другите.
|
|