Сашо и Мария са пенсионери. Те обитават едноетажна къщурка с дворче до ромската махала на София "Факултето", строена преди повече от половин век от бащата на Мария, преселник от Клисура. Двете им деца Боян и Снежана вече са отраснали и са си взели хляба в ръцете. Златното циганското лято напоследък позволява на Сашо по цял ден да се отдава на хобито си. В дървена зелена барачка в дворчето си той отглежда гълъби. Върши това с удоволствие над 30 години - от седемдесета. Тогава негови приятели от Кнежа му подаряват първия чифт породисти пощенски гълъби. "Още са ми пред очите. Бяха, ама хубави, в каляска да ги впрегнеш. Отведнъж се запалих." Така обяснява посвещението си в ложата на гълъбарите Сашо.

--

Сега-засега около къщата на Сашо и Мария е просторно, съседните парцели също още не са застроени и над дома на семейството постоянно се вие вихрушка от птици. Те ту излитат в небето, ту се връщат на задружна спирала; първо кацат на покрива на къщурката, до мачтата на антената, проверяват обстановката и щом видят, че стопанинът им се навърта край гълъбарника, чак тогава спокойно, един по един се прибират, издавайки топли клокочещи звуци. Нерядко обаче Сашо хвърля тревожни погледи към най-близкия "небостъргач", 20-етажния блок от Зона Б-18, който е на около стотина метра от имота му, и по-специално към последните му два етажа, които стряскат простора наоколо с избитите си прозорци. Това е стар негов рефлекс. Там, в пустите тавански помещения, от години се въдят соколи, които често нападат ятото му. Само набитото око на Сашо може да различи



в далечния син простор горе кръжащия сокол



Тогава той изсвирва пронизително с два пръста - стар гаменски навик, останал му от детството. Но вършещ много работа сега, защото това е тайният му знак към ятото - да внимава, да се пази. През годините от хищните птици са загинали поне двайсетина негови питомци.

"Гълъбите са като хората", разказва Сашо, докато Мария вари кафето. "Те живеят на двойки до смъртта си. И също като хората, когато се ухажват, се целуват дълго с човчиците си, уста в уста."

Сашо, или Александър Боянов Методиев, както е по паспорт, дългогодишен изпитател на водомери във ВиК, където е преминал целият му трудов стаж, трудно може да обясни защо са му гълъбите, защо му е целият този масраф. Защото най-важните неща в живота наистина трудно се обясняват. Ясно е едно - те го открояват от останалите хора, превръщат го в индивидуалност, в "белязан" в хубавия смисъл на думата човек. Човек с хоби.

В момента "гарнизонът" на Сашо наброява 12 чифта гълъби от породата "пльочалии". "Това, обяснява той, е мешана раса, донесена в България около 90-та година." Харесва му това, че породата е непретенциозна, жилава и кротка. Внуците, 10-годишният първенец, кръстеният на дядо си Сашо, 5-годишната Мария и 3-годишният Даниел, много обичат да ги хранят в човките със слънчогледово семе. И дядото, какво да прави, е принуден да се запасява и със слънчоглед.



На земята гълъбите също са в опасност



Добре че в близост до тяхната е колибата на пазача им Рекси. От 8 години Рекси бди над гълъбите. "Рекси е страшен, хвали го Сашо. Веднага познава добрите и лошите хора. И даже и да му шъткам, лошите продължава да ги лае."

За наше, на хората от "Сега" щастие, в момента Рекси мълчаливо се пощи.

Освен с кучето, и с висока над човешки бой ограда от ламарина се е принудил да съоръжи домакинството си Сашо. Гледай, стана като Централния затвор, засмива се той. Защото над десет пъти досега братята роми са крали пернатото му домочадие до крак. И бившият водопроводчик се е принуждавал да започва от нулата, да събира от приятели оттук-оттам гълъби, да ги каращисва по двойки, да жали за загубата, преди да свикне с новите.

Преди Рекси гълъбите е бранел страшният Роко. "Беше породист звяр, вълчак. Не даваше чужд човек да влезне в двора, мяташе се на синджира като лъв", уточнява Сашо, докато мераклийски сръбва от кафето на жена си Мария. Но го утрепаха, допълва с глух глас, взрян в миналото.

До 60 гълъба е отглеждал преди време Сашо. Отглеждал е всякакви - и донеци, и шарени карабаши, и кабаци (те са сред най-скъпите, чифтът стига до 50-60 лв. на хайван-пазара в Подуене, а шарените - и до 100), акмани, унгарци, че и пощенски, от старата порода, сиви и големи като ладии. Сега внесоха нови породи пощенски, по-малки и много бързи, за състезания, разказва Сашо. В Пазарджик от няколко години организират специално състезание, първата награда е 5 000 лв. Той самият обаче не се е изкушавал да участва, нито пък членува в някой от многобройните клубове на гълъбарите, които се нароили напоследък... Сашо не довършва изречението, а отправя поглед към зеещите обиталища на соколите. Ясно, става дума за пари, които пенсионерът явно не може да си позволи.

"За нас може да няма ядене, но за гълъбите му винаги има жито", вметва шеговито Мария. Житото наистина му излиза 20 ст. килото, но и витамини трябва да се прибавят, и антибиотици. Гадинките си искат своето.

Като видя младоженци, им пожелавам любовта на гълъбите, пак се обажда Мария.



Двойките изкарват доживот



Преди време гълъбицата от една двойка умря, подсеща се Сашо. Изхвърлихме я на боклука. И мъжкият дни наред престоя на пост там, а после се изгуби.

Какво ли е да можеш да видиш за миг света на Сашо и Мария от птичи поглед, през очите на гълъба? Ще видиш ромското гето, "небостъргачите" на Зона Б-18, от другата страна Двореца на децата и изкопа на грандиозния строеж зад него, опънатата като струна улица "Зайчар", с тук-таме оцелели дръвчета, като мелодия на стара песен... Там някъде се намира и зелената барачка, в която гълъбите винаги се завръщат. Защото знаят, че Сашо и Мария ги чакат. Един до друг. Самите те като два гълъба.