|
"Парадоксално е, че баща ми, който е бил един от най-четените поети на миналия век, остава и до днес антологичен автор", твърди д-р Светла Попдимитрова, дъщеря на писателя. Тя е един от талантливите ни кардиолози, работила цели четиридесет години в Окръжна болница. Съпругът й - известният проф. Къньо Кънев, също е кардиолог и основател на ревматологичния институт към Медицинска академия. Той определя жена си като пълен работохолик. Двамата са живели във Франция и Испания, но нито за момент не им е минавало през ума да не се върнат в България. Техният дом е отворен за всички, които имат нужда от помощта им.
Духовният аристократизъм е присъщ за цялото семейство
на Емануил Попдимитров. Другата му дъщеря - Лили, която е лекар интернист, и покойният му вече син Здравко, хирург онколог, са спасили живота на много хора. Съпругът на Лили също е лекар - гастроентеролог. Д-р Белоречки е автор на интересни книги за диетичното хранене.
На въпроса ми доколко може да се върви с емоциите напред лекарите от фамилията на Попдимитров споделят, че е рационално да се живее с всичко по малко. Емоцията е духът. Тя обхваща не само интелекта, а и същността на личността. Представлява насока и принцип на живота. Духът е този, който си гради тялото. Така както двамата синове на д-р Светла Попдимитрова - Григор и Валентин - решават да станат инженери, хора на точните науки. Въпреки всичко те си остават идеалисти по много въпроси.
При тях генетичната връзка с поета си казва думата. Не случайно дядо им е наричан от съвременниците си и най-вече от Теодор Траянов "средновековен рапсод". "Макар че ерата на рицарите отдавна отмина, всички минути, в които нищо не чувстваме, са изгубени за щастието", казват двамата инженери.
Внуците на Светла са компютърни специалисти, а съименничката й - внучката Светла, следва новогръцка филология.
Всички близки на големия ни поет приемат мъдростта му, че
над писаните закони трябва да стоят чисто човешките закони
Днес дори литераторите не знаят, че Емануил Попдимитров е един от ръководителите на малцинственото дружество "Шоп". Когато Западните покрайнини са откъснати според Ньойския договор от България, по-голямата част от родното му село Груинци, Босилеградско, остава в Сръбско-Хърватско-Словенското кралство. След 1929 г. то се нарича Югославия. Поетът се бори активно за правата на сънародниците си от Западните покрайнини. На два пъти участва като делегат в Обществото на народите в Женева. Негова е заслугата за признаването на българите в тази част на Югославия за малцинство от Обществото на народите. След тези си действия писателят получава забрана да минава през Югославия.
Причината, за да остане Емануил Попдимитров неразбран за следващите поколения, е, че почти всички изследователи след 1944 г. се стремят да разглеждат произведенията му от позициите на социалистическия реализъм. Пример за негов скучен портрет може да се намери в "История на българската литература" от 1968 г., изд. на БАН. Там творецът е почти заклеймен като мечтател, а илюзиите и съновиденията му се причисляват към упадъчния символизъм. Заради това много десетилетия
не се пишеше нищо за личността на поета
Пробив в тази насока направи дъщерята на писателя д-р Светла Попдимитрова, която издаде наскоро значителна част от поезията на баща си със свой биографичен предговор в книгата "Сънят на любовта".
Днес се знае малко за реакцията на някои представители на интелигенцията ни, в това число и на Емануил Попдимитров, по повод най-големия атентат на Балканите по това време - в храма "Света Неделя" през 1925 г. След погрома на Септемврийското въстание през 1923 г. и след събитието в "Света Неделя" Емануил Попдимитров страда дълбоко от враждата, която води българите до братоубийство. Тогава поетът създава съвършена елегия.
"Мадона" съперничи с най-хубавото,
изпято от нашите класици за тези тъмни и черни години, превърнали България в "царство на вечна тъга". Докато за Гео Милев и Никола Фурнаджиев е изписано заслужено много като поети, свързани с тази тема, то за символиста от Груинци не се споменава и ред. Така културната история на българската интелигенция остава с бели полета. В нея липсва животът на енциклопедиста Попдимитров.
Емануил се ражда през 1885 г. в семейството на поп Димитър. Той е шестият син от общо 11-те деца на свещеника. Завършва педагогическо училище в Кюстендил, а по-късно следва философия в Софийския университет. През 1907 г. е изключен като студент поради участието си в освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър. Продължава следването си извън България. Взема изпити по земеделие в Монпелие, Франция, но завършва философия във Фрибург, Швейцария (1912 г.). В България се завръща през същата година, като учителства в Лом и Хасково. Участва в Първата световна война като преводач на Южния фронт и в Главната квартира в Кюстендил. Тук той се запознава с красивата девойка Тодорка Чесновска, дъщеря на опълченец, която става по-късно негова съпруга.
Аз го боготворях,
пише след смъртта му в спомените си Дора. На нея той чете почти всичко, написано от ръката му. Тя е тази, която предава на съхранение философските книги, студии, статии и лекции на Емануил Попдимитров на Университетската библиотека. Като по чудо те оцеляват по време на бомбардировките през 1944 г. над София.
Динамиката на световните събития води поета до сатиричната поема "В страната на розите" и до широки белетристични платна като "Дневникът на самотния", "Пред буря" и др.
Емануил Попдимитров завършва земния си път на 58 години, а създава огромно творчество. Толкова голямо по обем, че плаши все още литературните историци. На упреците на жена си, че работата съсипва здравето му, писателят отговаря, че намира в труда отмора. Често къщата му е пълна с хора, които търсят неговата подкрепа и помощ. Попдимитров няма обществен пост, не е член на нито една редколегия или партия, но приема присърце молбите на личности от различни социални прослойки. За него добротата е висш белег за превъзходство над другите. Не случайно неговият голям приятел Владимир Димитров-Майстора му прави няколко портрета - като символ на неговия духовен аристократизъм.
|
|
|