Най-забележимата полза от 12-годишното управление на Жак Ширак е, че съкрати втория си мандат от 7 на 5 години, за което французите няма как да не са му признателни. Те имаха само едно опасение - да не се кандидатира за трети , и затова поставиха рекорд по зрителски интерес на 11 март, когато чакаха да обяви по телевизията, че си тръгва от политиката.

Неговото президентство не се отличаваше с нещо оригинално и затова може да се характеризира с вече познато определение - период на застоя. То му приляга и защото душата му е русофилска. Като преводач на "Евгений Онегин" на Пушкин и като почетен доктор на Московския държавен университет "М.В. Ломоносов" Ширак вероятно не би се обидил от паралели с Русия. За разлика от предшественика си Франсоа Митеран, критикуван за фараонизъм, той нямаше големи проекти, които да маркират неговото президентство - нищо, което да се сравни с Големия Лувър, Голямата арка на Дефанс или много голямата библиотека "Франсоа Митеран". Неговото скромно наследство в Париж е Музеят на примитивното изкуство на кея Бранли.

Но както казва с думите на Пушкин дъщеря му Клод Ширак, която е главният ваятел на неговия образ пред обществеността, той си издигна



неръкотворен паметник,



защото "не желаеше да остави постройки от камъни". Неговите градежи са в политиката - пое голистката партия и я трансформира в ширакистка за лична употреба; потегли като лидер на консерваторите, но се отличи с небивал опортюнизъм; опираше се на десния електорат, но отправяше социални послания към Франция и Европа. При него политическият живот се обезличи дотолкова, че той си остави само един ярък опонент - крайнодесния Жан-Мари льо Пен, когото победи през 2002 г. със севернокорейски резултат от 82%. Франция предпочита да не й се напомня за тогавашния срам, когато трябваше да избира между "фашиста" и "крадеца". Тогава Ширак бе затънал в поредните "афери", от които временно го избави Конституционният съвет, постановил, че докато е президент, не е длъжен да отговаря на каквито и да е въпроси на съда.

Опитът на други държави обаче ни учи, че



след застоя идват гласност и перестройка



Когато Ширак напусне на 16 май Елисейския дворец, на вратата ще го чакат поне двама-трима следователи, които ще искат да го питат за това-онова. А той има много за разказване. Най-напред за тайното финансиране на съпартийци и за раздаването на жилища през дългото си кметуване в Париж от 1977 до 1995 г. (с двегодишно прекъсване, докато е премиер от 1986 до 1988 г.). 43-ма от най-близките му помощници, включително и любимецът му Ален Жупе (бивш премиер и кмет на Бордо), вече изгоряха в съда (през 2005 г.) заради съучастие в аферите през неговото кметуване. В парижкото предградие Нантер го чака замразено следствено дело за фиктивно назначаване на партийни функционери, които са използвали кметството като хранилка. Последният скандал преди поставянето на всички дела във фризера бе за 20 луксозни пътувания на Ширак и семейството му през 1992-1995 г., платени в кеш със спестявания в дюшека. Ставаше дума за сума, равняваща се на 400 000 евро, за която той не даде смислено обяснение.

Президентът ясно съзнава какво го чака и се погрижи да не си тръгне



като гол цар от Елисейския дворец



Преди три месеца той назначи бившия си съветник Лоран льо Мел за прокурор на републиката в Париж. Негова е отговорността да изтупа от праха някои от делата, но само ако пожелае. Близкият до Ширак съдия Филип Куроа пък бе назначен за прокурор в Нантер въпреки възмущението в магистратските среди. Той ще има грижата за аферата с незаконното финансиране на партийни другари на Ширак от кметския бюджет. Верният приятел Жан-Луи Дебре оглави в началото на март Конституционния съвет. Нищо чудно висшият тълкувател на конституцията да реши, че не само действащите, но и преминалите в оставка президенти имат имунитет, защото всички запазват привилегията си да бъдат титулувани до гроб "г-н Президент".

Франция изпадна в застой, защото Ширак не бе носител на свежи идеи. Той не успя да предложи нищо нито за преодоляването на "социалното разединение", за което бе толкова модно да се говори, когато встъпваше в първия си мандат през 1995 г., нито за интегриране на имигрантските предградия, пламвали няколко пъти от протести особено през втория му мандат, нито за издигане на европейската роля на Франция, която сама се отказа от водещата си позиция чрез негативния вот на референдума за евроконституцията през 2005 г.

За разлика от голизма, който оцеля години след Де Гол, сега е сигурно, че



ширакизмът ще си отиде още в деня,



щом Ширак напусне президентския кабинет.

Няма кандидат в президентската кампания, който би желал името му да се свързва по какъвто и да е начин с неговото наследство. Най-силният претендент на десницата Никола Саркози открадна партията му Съюз за народно движение (ЮПМ) с единствената амбиция да я употреби за свои цели. Той вече заяви, че ще се движи по самостоятелен път като Де Гол и Митеран. Ако влезе в Елисейския дворец, сигурно е, че неговата хиперактивност ще прогони застоялата атмосфера.

Франция няма да бъде същата и ако властта се върне в ръцете на левицата. Социалистите направиха революционна крачка с решението си да издигнат жена за президент, която би могла да освежи с чара си политическия живот, населен по традиция от партийни слонове и динозаври. Сеголен Роял обаче е привлекателна само докато се усмихва. Проблемите идват, щом заговори. Тя прави гафове с такава невинна лекота, каквато би била простима само в салонни изяви, но не и в Елисейския дворец. Все пак, ако французите й дадат предпочитанията си, няма да скучаят през следващите пет години.

Двамата фаворити на традиционната левица и десница обаче видимо не вдъхват силно доверие, защото сондажите сочат и



трети силен претендент,



смятан допреди два месеца за абсолютен аутсайдер. Центристът Франсоа Байру настигна Сеголен Роял и скоро може да догони и Саркози, защото за разлика от двамата излъчва здрав разум. Като човек от селски произход гордо се определя като "трактор" и нищо чудно да победи в президентската надпревара, защото Франция въпреки индустриалната си мощ е преди всичко селска държава. Допитвания на социологически агенции показват, че ако се класира за втория тур на 6 май, би могъл да надвие както Роял, така и Саркози.

Парадоксално е, че точно този уравновесен човек може да предизвика най-голяма дестабилизация на Франция. От 1998 г. той е лидер на създадения през 1976 г. от бившия президент Жискар д'Естен Съюз за френска демокрация (ЮДФ), но категорично не се определя като жискардист. ЮДФ е шапка за няколко малки десноцентристки партии. Байру е първият, който се осмели миналата година да гласува заедно с левицата неуспешен вот на недоверие на дясно правителство.

Проблемът обаче не е в неговото своенравие, а в неизбежната перспектива да бъде



президент на "съжителството",



ако влезе в Елисейския дворец. Французите могат да го харесат за президент, но не могат да му обещаят правителство на ЮДФ, защото центристката коалиция има по традиция скромно присъствие в Националното събрание. В момента тя разполага само с 29 от 577 депутатски места. Това означава, че правителството винаги би било под контрола на друга партия, а в страна като Франция, определяна като "президентска монархия", съжителството си е държавна болест. Така бе при първото съжителство на дясно правителство (Ширак) с ляв президент (Митеран), така бе и при ляво правителство (Лионел Жоспен) с десен президент (Ширак).

Трудно е да се прогнозира кой прентендент как би се справил като държавен глава. Несъмнено обаче всеки от тях ще сложи край на застоя. Франция ще заживее на нови обороти, които могат да се определят като "ускорение", ако отново се използва термин от времето на перестройката. Въпросът е накъде ще потегли с новата си скорост?