Откакто преди 4 години Коалицията на желаещите предприе операция "Иракска свобода", винаги съм се питал какво е "мироналагаща мисия". Очевидно става дума за евфемизъм, зад който се крие думата "война", а по-свободно може да се преведе като "силово въвеждане на ред".

България се набърка в иракското блато и бързо разбра - най-вече по ковчезите, които започнаха да пристигат в София, че е пратила войниците си директно на фронта, в битка, която ще продължи дълго и тягостно. Докато Испания, Украйна, Холандия, Потругалия, Унгария и други страни започнаха да изтеглят контингентите си, нашите войници седяха там.

Сега около пускането в интернет на видеозаписите, произведени от рейнджърите ни, основният дебат се завъртя около абсурдния въпрос: "Какво са правили войниците ни там"? Как какво са правили - мироналагали са, естествено. Нападали са, защитавали са се,



убивали са, умирали са - това е Ирак



Проблемът е, че от самото начало официална София гледаше някак свенливо на авантюрата Ирак. Позицията на властта и армията можеше да се опише с две думи - ние имаме хора в тази война, но за тях може да говорим само в два случая - патриотично-приповдигнато по празниците, когато някой политик кацне в Багдад, или сковано-тържествено, когато наш рейнджър бъде убит. Здравата командирска ръка на терена и централната държавна цензура в родината спираха всяка информация, която би могла да осветли битието на чуждестранния ни легион. Медиите в България бяха и са твърде слаби, за да черпят пряко информация от подобни конфликтни точки, а няколкото тв и вестникарски репортажи, естествено, не можаха да отговорят на въпроси като: колко често войниците ни влизат в иракски домове със сила, как се справят със съпротивата на местните, как тази война влияе върху психиката им и т.н. Официалното битие, което виждахме, бе чистичко и подредено - войници в зала, политик държи реч... Ако нещо научавахме за рейнджърите ни, информацията идваше от София, след завръщането им - за мизерното им въоръжение, за още по-лошата им екипировка.

Изведнъж от няколко записа в интернет видяхме тези хора в нормалната им ежедневна светлина. Патрулират, дават вода на деца от запасите си, псуват като каруцари. На следващия запис - иракчанин играе кючек, друг местен иска да върти търговия с нашите.



Какво смята българинът за кадър, в който войник псува



и раздава вода - това е интересен въпрос, но от него едва ли могат да се правят сериозни изводи, примерно - за манталитета на нацията. Някои от коментарите по форумите в Интернет гласяха: "Тези войници трябва да се бесят като Саддам", "Простаци, които имат самочувствието на римски легионери, попаднали сред най-долни варвари", "Това е срам за армията". В други просто се наблягаше на факта, че така се държи всеки български войник и едва ли думата "мангал" и подмятанията по адрес на младата иракчанка са повод за народно вълнение. "Те се държат все едно хранят куче" се сблъсква с "Отделят от дажбите си, за да нахранят дечицата". Типична родна дискусия, в която всеки се е окопал и гледа света от дупката си.

Най-интересната теза в цялата полемика бе опитът да се сравни българският бай Ганьо в Ирак, който сравнително кротко задява иракчанка, с американския войник, който изтезава, изнасилва и убива в Абу Гариб. Да, край малкото български клипове в интернет може да се намерят стотици американски, в които "Хамър" разбутва трафика на булевард в Багдад; танк гази кола за удоволствие; войник убива бунтовник, а колегата му снима цялата работа с камера... В тази теза обаче не се разбра американците положителен пример ли са или просто се радваме, че все още няма кадри, в които



нашите ликвидират с откос стаен в пустинята враг.



А такива кадри могат да се появяват. И как ще реагираме тогава? Едва ли трябва да морализаторстваме, едва ли трябва да драматизираме, едва ли трябва да се радваме от силата на българския войник и тем подобни. Това, което правиха нашите в Кербала и Дивания, бе чисто мироналагане, т.е. война, и всякакъв друг поглед върху нещата е излишен.

Основният въпрос, който ще продължи да бъде актуален и след Ирак, е



какви хора пращаме на тези мисии



Дали пращаме всеки, който е склонен да воюва срещу няколко долара, или пращаме хора, които, преди да се научат да стрелят, вече са тренирани как да издържат на напрежението. Въобще не е интересно как американците се готвят за мисии и с какво самочувствие влизат в тях. Важното е да не става така, както стана с десетки рейнджъри, които минаха през мелницата на Ирак и се завърнаха в България. Те просто не издържаха - едни се самоубиха, психологическото състояние на други е отчайващо, трети просто напуснаха армията - за да избягат от спомена за преживяното. Преди две години разследване на "Сега" разказа потресаващи истории за живота на рейнджърите след Ирак. Впечатли ли се някой? Не особено. МО реши завърналите се рейнджъри да минават през Центъра за военна психология и психопрофилактика за кратки изследвания. А военните психолози трябва да са основен фактор преди и по време на тези мисии. Независимо дали ще им викаме война, мироналагане или мироопазване.



Други статии от автора - http://petyotsekov.dir.bg