Най-удивителното развитие в процеса на интегрирането ни в ЕС беше разпадането на обществото на корпоративни интереси. Не че преди е имало особени национални цели, но поне на нивото на публичното говорене си даваха труда да политизират, т.е. да говорят от името на общото благо. И, разбира се, самият ЕС беше една мегацел, съчетал по един абсурден начин това, че ще ни "признаят" идентичността, с бюрократичното затваряне на глави и отчитане на напредък.

Няма нищо по-нормално от това в демокрацията всяка корпорация да се бори за себе си, макар че тоталната липса на визия за цялото - която обикновено задават политическите лидери - идва малко в повече. Така исканията да се вдигнат пенсиите ескалираха от процент и половина (защото пенсионерите умирали и трябвало държавата да действа бързо) докъм една трета от националния доход, което пък скоро предизвика една контракорпоративна реакция: първо да направите нещо с недвижимостите си, защото не само вие нямате полза, но и блокирате икономиката. Такситата тръгнаха от смъртта на своя колега и практически веднага стигнаха до искания за повишаване на тарифите и дори до отмяна на предпазните колани. Срещу тяхното самоволно блокиране на столицата някои граждани обявиха ден на бойкот на такситата.

Но най-удивителната проява на корпоративизма със сигурност е



нашето хиперактивно участие във военни мисии зад граница:



според военния експерт Димитър Йончев един от основните мотиви е, че те са добре заплатени и корпорацията натиска държавата да се ангажира в повече такива участия. Ние си мислим, че Симеон ни е набутал в престъпната иракска война, че БСП предава предизборните си ангажименти, като продължава мисията ни там, обсъждаме драматичните последици за нашите отношения с ислямския свят и континентална Европа, за стабилността на Близкия изток и международното право - а то какво било, просто едни военни гастарбайтери гледат да заработят по няколко хиляди долара!

Някак този начин на съществуване се вписва чудесно в Живковата традиция - защото социализмът, колкото и да се пънеше на идеологически теми, беше едно дълбоко аполитично общество. Има едни очевидни неща, които сякаш са ясни на всички, и който много се прави на интересен, общественото мнение го наказва. Аполитичната политика включва, разбира се, първо борбата с корупцията, която никога не може да бъде спечелена, защото, второ, всичките политици са лоши и следователно политиката трябва да е антиполитическа, да отхвърля партии и идеи, с една дума, да следва здравия народен - разбирай - таблоиден - разум.

Наместо да пробва някакви цялостни баланси на обществените интереси, тя обещава на парче, като идеята за цялост се задава единствено от националните фантасмагории. (Учудвате ли се, че все по-безумни неща научаваме за потентността си, за хановете, за кирилицата?) Идентичността все повече заменя политиката, понеже консенсусът е заменил алтернативите. Впрочем за малкия човек има един избор, който обикновено изразява така: "Накрая ще взема да гласувам за "Атака", пък каквото ще да става". Не че ще го направят толкова много хора - но поне могат да дадат израз на отчаянието си, когато им стане тежко - тая мисъл, че има едно червено копче, едно най-страшно оръжие, което ще прати по дяволите закони, приличие, европейска интеграция, здрав разум. При липса на рационални алтернативи очевидно алтернатива става колективното самоубийство.



Няма ли вече национални политически дилеми,



които да надхвърлят корпоративния хоризонт, от една страна, и националната чест, от друга? И все пак дилеми има - нека припомним някои на политиците, ако им липсват идеи. Какво точно правим в ЕС (отвъд отварянето на 3-и и 4-и блок, което пак влиза в безкрайните, идентичностно-строителни начинания)? Искаме ли Турция или не, искаме ли конституция или не, със или без социални измерения, искаме ли европейска отбрана, или ни стига НАТО, задълбочаване или разширяване на Съюза?

Или вземете икономиката - имаме един от най-ниските данъци общ доход в Европа, който е практически плосък (в горните нива той расте съвсем малко). Няма ли да стане това предмет на дебат, повод за зараждане на някакви леви и десни етатистки критики? Какво ще изберем: екологията или икономическото развитие, туризма или високите технологии, централизиране или децентрализация, частно спонсорство на публичните политики или фискализъм?

Случаят с Либия днес също се превърна в



консенсусен и аполитичен фокус на националното единство:



но той трябва да стане сблъсък на визии за човешки права, отношения с диктаторски режими за начина, по който ще функционира нацията в глобалния свят.

Имам усещането, че липсата на сериозни политически алтернативи е свързана със самозатварянето на политическия елит. Съществуват алтернативи, докато има асансьори за навлизане в обществените дела - заемаш позиция, за да победиш опонента, да те издигнат. Само че е все по-трудно да се влезе днес в политиката отдолу - дори новите формации обикновено рециклират стари муцуни.

Оттук - всеки си кротува на позициите, евентуално спуснати от някоя европартия, лидерите си инсценират медийни изяви, апаратите тихо цъкат на фона. Май всяка смяна на поколенията в тази патриархална страна трябва да е катастрофа. За съжаление и европейските, и местните избори, които се задават през тази година, ще засилват деполитизиращите тенденции: ще гледаме лайфстайл политика, примесена с национални символи и много корпоративен лобизъм. И хората все така ще се суетят около червеното копче.