Потайни еврочиновници измъкнаха плашилото на предпазната клауза още в деня, когато България се отчете за първи път като член на ЕС как се е поправила за 6 месеца след критиките от Брюксел. Не били доволни, не виждали достатъчен напредък в съдебната реформа, нито мафиотски босове зад решетките, нито пък именити корумпирани лица на съд. Сякаш са очаквали нещо друго.

Българските власти могат само да се разсмеят от парцаливото плашило, което се пораздърпа, докато бе размахвано при огласяването на всеки от трите мониторингови доклада през последната година и половина. Брюксел показа, че не бърза да използва уж най-силното си оръжие, защото според присъединителния договор то трябва да стои заредено три години след приемането. Каква полза да гръмне още в началото на пиесата, щом задачата му е да поддържа драматизма чрез показно висене на стената?

Само че



банализирането на заплахата я прави беззъба



Последният отчет на МВР за борбата с престъпността сякаш е правен по калъпа, използван за първи път през април миналата година, когато Брюксел се вбеси, че България го будалка с големи числа, зад които стоят дребни риби. Същият номер мина и през септември, когато еврочиновниците вече бяха нащрек, но някакво поверително обещание на вътрешния министър Румен Петков ги успокои, че ултиматумът им за решителни действия бил чут и разбран. Лично шефът на Еврокомисията Жозе Барозу заяви пред повече от сто журналисти в Страсбург, че уверенията от София са го убедили да препоръча приемане на България през 2007 г. без предпазни клаузи. Той запази в тайна каква информация е получил, но тогавашната министърка по европейските въпроси Меглена Кунева се изпусна пред десни евродепутати, че МВР обещало удар по три големи престъпни групировки. Нищо подобно не се случи.

И защо ли? Защото



Брюксел се съгласи да контролира София на тъмно



- за радост на бандитите и за успокоение на властите. България се представя пред Европа с доклад, който може да бъде четен от други, но не и от български очи. Властта се оправда, че го крие от медиите по настояване от Брюксел. В същото време Румъния обеща да пусне своя отчет в интернет.

Явно правителството не се стеснява да си показва срамотиите пред еврочиновниците, щом му угаждат да участват в криеницата. Важното е народът да знае колкото може по-малко и да не му се казват никакви имена, за да не се получи верижна реакция. Видя се какво стана след ареста на един Вальо Топлото: първо се пусна малка бримка колкото инициалите Р. Овч., а после тя запълзя към чувствителни места по високите етажи на властта. Всяка изтръгната дума от медиите служи за разплитане на корупционната мрежа. Затова колкото повече се засилва натискът от Брюксел над България, толкова по-осезаема става тенденцията да се засекретяват съдебните дела. За целта се намират всякакви оправдания - използвани били специални разузнавателни средства, събрани били поверителни документи, привлечени били свидетели от военните и полицейските среди и пр.

Няма по-ефикасно средство за борба с корупцията и престъпността от



осветяването на подземния свят



Обществото очаква, че тази работа би трябвало да се върши от съдебната система, но България отнася критики точно защото тя не функционира. Брюксел не би могъл да има по-силен съюзник за натиск върху властите от общественото мнение. Ако продължи потайната си игра, ще създаде впечатление, че заговорничи с тях в полза на престъпниците и за сметка на народа.

Крайно време е ЕК да смени тактиката и когато праща чиновници на проверки в България, да им позволи по-голяма публичност. Идната седмица се очаква първата група. Тя може да мине и замине или да остави следа, така че и народът да усети тъй желаната промяна след влизането ни в ЕС. Да си спомним в какви знаменитости се бяха превърнали наблюдателите на Съвета на Европа Аткинсън и Гелерод, когато излязоха от потайността и започнаха да огласяват впечатленията си от своите гостувания в България. Макар и да бяха само двама, те накараха тогавашното правителство на Иван Костов да се размърда и да се приспособи към някои правила на демокрацията.

Задават се първите европейски избори в България, насрочени за 20 май. Народът няма да покаже активност, ако не почувства, че чрез вота си участва в промяна на своята съдба. Има риск обаче хроничното отчуждение на еврокрацията от обществото да се прояви и у нас. Най-лошо би било, ако евроинтеграцията се превърне във въпрос на общуване между националната власт и брюкселските служители. Тогава логично би възникнал въпросът: в каква Европа влязохме - на народите или на чиновниците?