--------------------

Проф. д.ф.н. Георги Каприев (Бургас, 1960) е завършил философия в СУ, специализирал е в Кьолн и Париж. Ръководи катедра "История на философията" към Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски". Президент на комисията „Византийска философия" на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор е на 14 книги в областта на средновековната християнска философия. Съиздател на „Архив за средновековна философия и култура" и Bibliotheca christiana. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

--------------------





- Пенсионерите, циганите, ориенталският пейзаж, лакомията на бетона, липсата на средна класа и перспективи пред младите, емиграцията - как ще степенувате тези проблеми, г-н Каприев?

- Няма да ги степенувам. Те всъщност са проявления на един и същ проблем. Става дума за некултивирания социален усет на българина или даже на балканеца, за да не излезе, че става дума за някаква „национална характеристика". Тук обаче тази липса е особено болезнено изразена. Ние, разбира се, бихме могли да търсим обяснение в разни исторически обстоятелства с най-различна давност. Те обаче по никакъв начин не оправдават категоричното отсъствие на усета за общност, който, разбира се, има най-различни нива - от общо антропологическото през социалното и общинното до семейното, до интимното, ако щете. И това е нашата Голгота. Невъзможността за оценностяване на общото именно като общо води включително до индивидуалните катастрофи в социалното.

Неспособността да се придаде ценност на работата за осигуряване на високо общо средно ниво като условие за индивидуалното благосъстояние и успех е направо потискаща по мащаба си.

- В обществената ситуация в България, подобно на икономиката ни, също има голям сив сектор. На повърхността се случват едни неща, под повърхността текат други процеси. Какво долавяте вие в това отношение?

- Мисля, че разбирам какво ме питате, но ще се опитам да обърна вашата метафора. Заговорим ли само за сферата на културата, никак няма да е изненадващо, ако се окаже, че онова, което тук и сега е на повърхността, което е под прожекторите, което минава за валидно и конвертируемо, е в най-висока степен текущо, случайно. А именно избутваното в зоната на сивото, на неосветяваното, онова, което се премълчава и даже унищожава, има повече шанс да се окаже стойностно. Както виждате, нещата в културата са сякаш огледално обратни на онези в политиката или икономиката. Откъдето автоматично следва превратността, направо перверзността, във всеки случай на политическото актуално у нас и в още по-общ смисъл - на социалното.

- Какъв исторически дъх оставя Симеон Сакскобургготски след себе си?

- А! Какъв въпрос. Всъщност аз не успявам да развия някакъв особен интерес към него.

Това, което със сигурност мога да кажа, е, че идеолозите на републиканизма у нас спешно следва да му изградят монумент в Борисовата градина или на друго подходящо място. Дебатът „монархия или република" ми е много далечен. За себе си твърдя, че - осъзнавайки всичките кусури на републиканската уредба - имам гръбначни проблеми за вписването в една система, изградена върху ценностите на верноподаничеството.

Оставам привърженик на идеята за възможно равния шанс, която впрочем в нашите географски ширини има много древна традиция.

- Какво се случва с нашата църква? Постоянно я упрекват в закостенялост, а тъкмо отстояването на традицията в крайна сметка е ценното в църквата. Цитирам ви: „Хората в България определят себе си като християни, но това е некултивирано християнство, включително и по вина на самата църква."

- Ще се въздържа от безусловно приемане на твърдението, че тъкмо закостенялостта е най-ценното в църквата. Тя по-скоро следва да се тълкува като ситуативен резултат от опити да се съхрани традицията, без обаче необходимите дарби и умения тази традиция да бъде адекватно продължавана. Православната традиция, както много добре показва в един знаменит текст Владимир Лоски, е вътрешно иновативна. Нейното самообновяване е вътрешен механизъм, а обновяването на света чрез и в тази традиция е основен неин императив. И всичко това - основавайки се безостатъчно върху Писанието, преданието, отците, християнското учение като цяло. Закостенялостта е придържане към второто, без умение за продуктивност в първото. Оттук следват и наистина сериозните проблеми в нашата църква, при което основният за мен е неуспяването й да бъде духовен коректив в едно време, което вопиющо се нуждае от инстанция на духа. Всичко останало, между което следва да се спомене липсата на системна социална политика, неумението за включване в тежките дискусии на съвременността, отсъствието на дълбок интерес към фундаментите на богословието и т.н., е следствие от споменатото състояние. Вместо това се забелязва навлизането на суеверни практики, на съвсем откровено битовизиране на църковното и религиозното, които заемат пустеещата ниша. Това имам предвид с „некултивирано християнство". В същото време не се уморявам да твърдя, че Българската православна църква и сега има потенциал да бъде вярна на своето призвание и да е достойна за него. Този ресурс обаче не се осъществява в необходимия мащаб. Причините за това са както в църквата, така и извън нея.

- По-старата история на България, по думите ви, минава във византийска орбита. От Възраждането начева западноевропейска ориентация, която влиза в сложна симбиоза с византийското. Комунистическият период стопира процеса и го поставя в каменния саркофаг на големите източни империи. Днес саркофагът е взривен. Какво обаче се случи? Вие например твърдите, че днес в ежедневието ни византийската норма е много силна.

- Да, твърдя. Че историята на средновековна България се осъществява в орбитата на византийската културна сфера, в никакъв смисъл не е мое откритие, това е просто факт. Така нареченото Възраждане не възвръща по земите на Балканския полуостров собствено нищо, а въвежда нещо ново. Става дума за модернизация, реализирана като възприемане и установяване на ценностите, валидни в културите на Западна и Централна Европа. Любопитната симбиоза, дошла в резултат на тези модернизационни процеси, всъщност не бе преформулирана през комунистическия период, който сам следва да бъде причислен към т.нар. „модернизационен проект", а докарана до най-абсурдните си следствия. Радикалното разделение на „частно" и „публично", наложено тогава по наистина чудовищен начин, спокойно може да се тълкува като едно от основните културно-социални престъпления на комунизма. Най-просто, но и заблуждаващо би било да се твърди, че днес частната сфера се доминира от „византийския", а публичната от „латинския" модел. Характерното за византинизма е липсата на дефинирани социални структури, наследявани просто по произход. Условието за социален успех е вписване в културата и социума и наличие на лични качества и амбиции. Това е генератор на индивидуализъм, постигнал именно напоследък най-чистите си форми. Казано афористично, ако западните общества са общества, основани на правилата и нормите, ние сме общество, базирано върху изключенията. Оттук и невъзможността за установяване на безспорни обществени авторитети у нас, и още достатъчно много подобни феномени.

- Цяла кохорта специалисти се опитват да обяснят текущата ни българска орис - историци, филолози, културолози, социолози, политолози, антрополози, психиатри, философи. Кои специалисти успяват най-добре да го сторят?

- На този въпрос сигурно не може да бъде отговорено категорично. Работата е там, че - от една страна - хуманитарните и социалните науки в никакъв случай не са вътрешно кохерентни, от друга обаче, колкото и това да не се вярва на някои, дори професионално ангажирани с тях, те са в дълбока вътрешна зависимост. Целият патос на въпроса води насам, че те не успяват. Аз бих казал обаче, че те не успяват засега по отношение на целостта, на генералните диагнози и заключения, а не въобще. Големият ключ към успеха според мен се крие в придобиването на способност за загубване на „шперцовете" на наглед универсално приложимите формули и методи. Живеем във време, което никак не се поддава на манипулации с подобни инструменти. Адекватните се изработват, струва ми се, сега, в движение, и този процес не може да бъде нито кратък, нито еднозначен.