Има един разказ на Александър Грин ("Акварел") за двама несретни съпрузи, той е огняр, тя - перачка, и двамата са пияници, които се карат за някакви пари, и както се карат и се гонят на улицата, неусетно се озовават в изложбена зала. Там изведнъж спират да се карат. Не заради хората, дошли на вернисажа, а поради съвсем друга причина. На една от картините е нарисувана тяхната къща - крив коптор, който обаче се е видял интересен за художника и той го е нарисувал, без обитателите да го забележат. Като виждат картината, спират да се карат. Усещането, че са част от пейзажа, ги кара да намерят по-благи думи един към друг… да се държат по-отговорно. Скоро конфликтът е изгладен и двамата си тръгват от изложбата, "учудени, че отиват в същата онази къща, за която непознатите хора говорят толкова нежно и ласкаво."
Сетих се за този метафоричен образ от прозата на късния руски романтик покрай някои теми (домашни и световни), които от известно време властно присъстват в медиите. Става дума за "Натура 2000", глобалното затопляне, възобновяемите енергийни източници и цялата модерна екоидеология, която набира все по-високи политически обороти. Всеки от тези проблеми може да бъде видян като отделен ракурс към една обща тема -

отношенията между човека и пейзажа

Цялата човешка история може да бъде видяна като усилие да се трансформира пейзажът. Става дума за упражняване и преразпределяне на власт върху пейзажа чрез войни, търговия, дипломация, мисионерска дейност, колонизация, земеделие, индустрия, развитие на технологиите и т.н. Това многовековно усилие е построило египетските пирамиди и римските виадукти, древните и модерните градове, пресушавало е блата и е изкоренявало гори, за да ги превърне в земеделски площи, строило е язовири, премествало е реки, качило се е на Луната, клонирало е овцата Доли и т.н. Самата идея за собствеността, около която се върти историята, съдържа в себе си порива за власт над пейзажа. Иначе казано, парадоксалните отношения между човека и природата удивително напомнят за една забележителна фраза от романа "Параграф 22": "Сестра Дъкет намираше Йосарян чудесен и вече се опитваше да го промени."
Допълнителен импулс в обществения екоразговор (нарочно избягвам думата дебат, тъй като навява политическа неискреност) даде филмът на Ал Гор "Неудобната истина" (САЩ, 2006, реж. Дейвид Гугенхайм), показан вече и в София. За онези, които не са го гледали, ще кажем, че става дума за документално-публицистичен филм, в който бившият "бъдещ президент" на САЩ вдъхновено и аргументирано с научни факти, диаграми и умело дозирана тревога, подправена с щипка хумор, обяснява какво ще стане със света в близките двадесет години, ако хората не спрат да замърсяват въздуха, почвите и водите, т.е. ако не преосмислят начина си на живот. Филмът е ефектен и зрелищен, което в голяма степен обяснява и неговия успех, защото много от изнесените факти от години присъстват в докладите на института "Уърлдуоч" за състоянието на планетата. Единственият му дребен недостатък е, че малко прилича на предизборна кампания - убеждаваща и

сочеща едновременно заплахи и начини за тяхното преодоляване

Тук няма да се спираме на многобройните примери за едновременно разрушителни за природата и в същото време жизненоважни за човека дейности. Данните за това са обилни. На практика почти всичко в нашия бит е свързано с необратимо отчуждаване на някакъв природен ресурс - от питейната вода, рибата, месото, кафето и шоколада до хартията, памука, опаковките, бензина, електричеството, строителството и пр. Всяка индустриална дейност напълно се вписва в казаното от Ницше: "Не си наблюдавал живота добре, ако не си забелязал и ръката, която по щадящ начин убива."
Любопитна особеност на цялата екоидеология е нейният ясно открояващ се религиозен профил. Един приятел ми обърна внимание върху основните елементи в структурата на нейното послание.

1.	Светът върви към гибел.
2.	Причина за това е човекът. Неговото греховно (потребителско) поведение ще доведе до Апокалипсиса.
3.	Положението е тревожно и дори драматично, но не е безнадеждно.
4.	Светът може да се спаси, ако бъдат следвани новите месии, "зелените пичове", както ги нарече едно българско списание.

Този религиозен профил може да изглежда странен, но той е в същото време залог за успеха на новата идеология. Човекът е ирационално същество и религиите винаги са имали по-дълготраен ефект върху неговото поведение от хладния разум. Впрочем екологичната логика, ако бъде разгърната и приложена докрай, води към свят, обвързан с нещо като колективен обет за нестежание. Това е един от монашеските обети -

да не притежаваш нищо лично

Възможно ли е това?
Човешкото общество съществува чрез потреблението. То се е развивало чрез постоянно растящото потребление. Потреблението прави икономики, които в най-голяма степен осмислят живота на Homo faber. Възможно ли е общество, скрепено и развивано хилядолетия наред от поривите на потреблението и измамата (т.нар. юдео-християнска цивилизация, която близо две хилядолетия доминира в света, е точно такова общество и неговият модел вече е възприет в страни като Китай и Индия), да се обърне срещу социалните си инстинкти и да потърси път за връщане в пейзажа? По-важното - може ли човекът да признае, че не е център на мирозданието, че не е цел и смисъл на вселената? Цялата екоидеология води в такава посока и поради това тя е в някакъв смисъл "антихуманна". Поради което и оценките са раздвоени - някои я виждат като политически императив без алтернатива, докато за други тя е интелектуално кокетство, прикриващо нови бизнес хоризонти. Вероятно и двете страни ще се окажат прави.
Какво би могло да замени вещите, чието производство и потребление ограбват общия пейзаж и които за твърде много хора са се превърнали в цел и смисъл на живота? Струва ми се, че се движим към свят, в който вещите ще се обезценяват за сметка на допълнително остойностяване на образите. Свят, в който Хомо фабер ще става по-малко произвеждащ и потребяващ и повече съзерцаващ. Звучи прекалено романтично, но

романтизмът има свойството да изпреварва реалността

Възможно ли е България да извлече ползи от това световно преобръщане? Би могло, ако хората разберат, че развитите държави ни водят точно с една обиколка, поради което, вместо да ги догонваме, можем просто да ги изчакаме на пистата и да се окажем част от поредната модерност. Всичко това е прекалено хубаво, а и прекалено просто, за да стане. Съдейки по правителствените решения за "Натура 2000", ние бързаме натам, откъдето другите се връщат. Основният аргумент при орязването на териториите в екологичната програма е, че се спира развитието. Става дума точно за това развитие, самоубийствено и неизбежно, което модерният свят се опитва ако не да спре, поне да ограничи. Българският селянин, който винаги е бил част от пейзажа, днес е склонен лекомислено да се лиши от един ресурс, който съвсем скоро може да се окаже по-ценен от всяка инвестиция и от всяко развитие - да се лиши от пейзажа.