Почти всички повтарят, че има скандал. Огромен скандал. Невиждан скандал. Според някои - скандал, какъвто не е имало от началото на прехода. Случаят с "Топлофикация", започнал преди малко повече от година, сякаш невинно, като един от многобройните примери за нередности, се търкаляше като снежна топка, увличайки постепенно община, министри, правителство, следствие, прокуратура, парламент. Лавината тръгна да се свлича в навечерието на европейските избори и изтласка основните теми на обществения дебат. Попфолкът временно замлъкна. Баташкото клане леко притихна. Но какво се настани на тяхно място?

Усещането за скандалност допълнително се засилва от медиите. Съобразно със своите специфики, те персонализираха проблемите и преформулираха актуалния стадий на борбата с корупцията като дилема "за" или "против" Румен Овчаров. Въпросът наистина е съществен, но оставя на заден план важния разговор за корупционния модел на прехода изобщо. Преди да търсим кой е виновен, трябва да се запитаме



как стават възможни схемите на корупция в България.



Обществото не може да бъде обвинявано за вторачването си в персоналните решения. Когато съдебната система не предоставя достатъчно убедителни отговори на въпроса за конкретните виновници, тази функция се иззема от медиите и гражданите. С всички предубеждения, емоции и грешки, които могат да произтекат от това.

Търсенето на истината за онова, което се случва в България, се разгръща на три равнища. Първото е добре известно и широко експлоатирано. Досиетата отпреди прехода може би държат рекорд сред други теми по честота на завръщане в обществения дневен ред. Заслугата на дясната опозиция е, че неизменно напомня за тях и критично съпоставя българската инертност по разкриване на фактите с активността и ентусиазма в другите бивши социалистически страни. С възникването на последния скандал досиетата се оттеглиха на заден план. Корупционните афери станаха по-интересни за гражданите от количеството и качеството на доносниците и хората с картончета в сегашния политически елит. Миналото не е толкова вълнуващо, колкото настоящето - ето го очевидното обяснение, макар и не единственото. Хората все по-малко намират смисъл в ровенето из тайните на бившите служби. Първо, защото смятат, че някой е ровил преди тях. Второ, защото мислят, че някой днес рови селективно. И трето, защото виждат, че от ровенето не произлизат някакви забележителни последици. Несъмнено талантлив и способен журналист, оказал се с досие, продължава да води своето предаване със същото умение, както по-рано, и със също толкова видни гости, както преди. Нищо не се е променило. Ето защо общественото внимание се насочва към следващата фаза, към досиетата на прехода.

Много по-значима актуалност добива присъдата за направеното и ненаправеното по време на прехода, в бурните години на промяната. Разбира се, мнозина се стремят да представят престъпленията след Десети като естествено продължение на престъпленията преди Десети, като резултат от подмолните действия на служителите на бившия режим, сътворил от пепелищата на политическата диктатура нова икономическа мафия. В това може би има нещо вярно, но едва ли изчерпва целия проблем за отговорността. Смениха се достатъчно парламентарни мнозинства и правителства от всевъзможни разцветки и нюанси, за да можем да локализираме виновниците в една партия, в един кабинет, в един приятелски кръг. От една страна, това провокира растящо недоверие към способността (и волята) на политическия елит да ограничи престъпността. От друга страна, създава се хранителна среда за нови популизми, предлагащи измамно прости подходи към тежки, омотавани с години и десетилетия кълба от проблеми.



"Корупция има, корумпирани няма"



Подобно заключение лесно фокусира недоволството на широки слоеве от обществото към политическия и правов ред в България. Влизането на страната в Европейския съюз усили нетърпимостта към корупцията. До 1 януари съществуваше неизразената надежда, че Брюксел ще постави нещата на място и ще въздаде необходимата справедливост. Ще се наложат правила, ще заработят стандарти, ще се изпълняват критерии, стесняващи периметъра на действие на политико-икономическите групировки у нас. Не стана точно така. Правила действително се въведоха, стартираха проверки, заблещукаха червени и жълти точки, но обществените очаквания не бяха задоволени. Потребно бе реално разкриване на мащабна корупционна афера с придружаващото го налагане на наказания. "Топлофикация" бързо се превърна в най-добрият кандидат за постигане на резултати. Развитието на събитията направи общинското дружество реален тест за



умението на българската демокрация да докаже ефективността си



Жалко е, че следственият и съдебният казус се напоиха с толкова остра медийна скандалност, изкушаваща към лекомислено посочване на жертвени овни. В самото навечерие на изборите БСП, уж сериозна партия, извади на публичния тепих вътрешните си проблеми и почти доведе нещата до издирване на "крадеца с партиен билет". Много по-полезно за установяването на фактите щеше да бъде, ако бе даден път на нормалната процедура. Но това можеше да се случи, ако институциите се придържаха коректно към принципа на разделение на властите. Стана така, че в скандала се замесиха практически всички основни институции на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Загубеният синхрон, координация и взаимен баланс отвориха вакуум, който бързо се запълни с непремислено медийно говорене. От шефа на следствието през министъра на икономиката до столичния кмет - всички казаха неща, които могат да им костват много. Все пак положителният факт е налице. Вместо да си говорим за анатомичните особености на попфолк звездите или за митичността на баташкото клане, върнахме дебата за корупцията в центъра на политическия живот. Българското общество не желае да участва в нещо, което разглежда като корупционна демокрация. Ако се тегли чертата на партийното уравнение, от това ще спечелят онези, които рационално и прагматично представят и провеждат съответната политика в европейски условия. Ако се тегли чертата на институционалното уравнение, сега е моментът съдебната система, преживяла толкова трусове, конституционни поправки, ниски рейтинги и взаимни обвинения, да оправдае смисъла от съществуването си. Не е ли в състояние да го стори,



по-добре да си внесем съдебна система от чужбина,



както си внесохме успешен модел на управление на митниците отвън.

Има обаче и трето равнище, което не бива да се забравя. Става дума за досиетата след прехода. Българските политици сами запълват досиетата, с които ще ги оценяваме след време. Ще ги оценяваме по решенията на конкретни проблеми. Ще ги оценяваме по усвояването на еврофондовете, по изграждането на нова инфраструктура, по реформите в образованието и здравеопазването, по ефективността на европейското им присъствие. Ще ги оценяваме и по това, какво ще се прави с "Топлофикация" и цените на парното в следващия отоплителен сезон. Досиетата на прехода вече са налични и - както личи от настоящия случай - започва поетапното им отваряне. Какво ще пише в досиетата на следпреходната фаза все още зависи от самите политици.