Христоматийна е историята за това как хората са продължили да рисуват носорозите с големи, приличащи на танкова броня люспи дълго време след като са били наясно, че носорозите нямат никакви люспи. Не е необходимо човек да е изкуствовед, за да знае, че картините, разбирани не само като художествени платна, а изобщо като визуални факти, не отразяват действителността, а създават действителности. Автентичността на една картина (независимо дали става въпрос за платно на Пиотровски, на Гюдженов или за билборд с реклама на "Винпром"-Пещера) се определя не от съответствието й на "преживяното", а от отношението й спрямо възприемателските нагласи на нейните потенциални зрители. Затова на всяко изображение следва да се гледа не като на проста даденост, като на илюстрация или доказателство за нещо, а като на паноптикум, в който могат да се прочетат множество свидетелства за културата и изобщо за средата, в която съществува този визуален знак. Това сродява картината с езика. Думите и понятията обаче в известен смисъл са "безвремеви", защото заложената в тях памет може да ги извика за живот и когато са несвоевременни.



Казваме "отломка" и се пренасяме в отломката.



За разлика от тях картините притежават винаги конкретна действителност и живеят единствено в нея. Всяка картина говори само за самата себе си. Представяйки винаги само своята сегашност, всяка картина е автопрезентна.

Повод за този материал е усещането, че общественият разговор по повод проекта около баташкото клане на Пиотровски се поставя на принципно погрешни основи. Въпросът 'истина или не-истина' е очевидно същностен и за двете страни, а това прави и двете страни губещи. Така разговор няма. Ако извън медийния шум опитаме да говорим за наука, един възможен път би бил най-напред да се направи преглед на принципно изброимите иконографски черти, след което систематично да се опишат виртуално неизчерпаемите иконологически значения. За тази възможност говори Ервин Панофски - също колега на Мартина Балева от Берлин, само че от по-ранен випуск. В плана на иконографията е напълно естествено "Баташкото клане", търсейки израза на романтическото батално клише, да съдържа в много по-голяма степен картината



на Дьолакроа за клането на остров Хиос,



отколкото каквато и да е снимка от Батак. Дали от медийния шум или от конюнктурния характер на проекта, налага се впечатлението, че същинската работа на екипа от Свободния университет на Берлин е не "преразглеждане на историята" или изследването на значенията на картините, а днешните реакции на една чисто лабораторна провокация: как ще реагира племето, когато колонизаторите му покажат, че зад неговия дървен идол няма бог. Ако целта е такава, то обидата към българското не е в това, че някой ни отрича клането, че някой "отвън" се е усъмнил в автентичността на дървения ни дръвник, а в това, че съвременният българин бива проектиран като недостигнал своето пълнолетие обект на изследване в режима на един иначе много модерен в западната хуманитаристика постколониален дискурс.

Тук се налагат и някои щрихи към природата на музея. Всяка музейна експозиция е причудливо място, хербарий, който в своята застиналост събира неща, които са му принципно чужди. Експонатите в един музей са чужди и един на друг, събира ги на едно място определена воля, определени енергии и ментални проекции, които също се запечатват в музея като в хербарий. Музеят е пряк родственик на градския панаир и уличния театър, на сбирките на физиологични причудливости, на восъчните фигури и лабиринтите от криви огледала. Затова не е случайно, че по принцип музеят е имперско изобретение. Твърде странично и дори неправомерно искане е музеят да съдържа "това, което наистина е било". Музейните експозиции също могат да се разглеждат като картини със застинала "сегашност" и в това няма нищо обидно и скверно. Истина е, че в църквата-музей в Батак стои застинала национална митология. Така както е очевидна истина, че в Пергамон музеум в Берлин



стои застинал фашисткият концепт.



Слава богу, никой не иска да променя експозицията му по тази причина. И да припомня още нещо очевидно: митът (също като Дюреровия носорог и като музеите) не е нито "истина", нито "не-истина",

митът просто Е.