Коментаторите на последните избори, пък и на всички останали, можем да групираме в две главни групи според основната им емоция. Първата група реагира така: "Ау, какво стана!" А втората другояче: "Че нищо особено..."

Разбира се, тук включвам сравнително безпристрастните политически коментари, не тези на обвързаните с определена сила функционери. Когато политиците реагират по този начин, то в първия случай обикновено искат отрано да генерират съобщници за бъдещи избори, а във втория - да омаловажат отстъпление или да подчертаят свръхувереност.

Склонен съм да не надценявам резултатите от отминалите избори за евродепутати - въпреки че професионално по-препоръчителен ми е първият тип реакция. (Медиите по инстинкт и канон подгряват изборното шоу, а не го тушират. Все пак политическите екшъни са най-привлекателно звено в една хранителната верига, работеща за любопитството.)



Въпреки това не виждам повод за изумление



За леко повдигане на вежди - да, а за изумление - не

Когато на човек му се дава право да избира представители в каквато и да е власт, той е мотивиран главно от две неща. Първо - избраните да се грижат за охраняване на статуквото му и за опазване на материалните, моралните, религиозните и прочее ценности на него, семейството и обкръжението му. (Това в случай, че има такива ценности и се бои да не ги загуби, тоест - е относително удовлетворен от битието си.) Другата могъща пружина за вот е, когато гласоподавателят, напротив, е недоволен от мястото си в социума и подредбата на света изобщо. Той неизбежно свързва това недоволство с управниците и е разбираемо, че прави така - от тях зависи както функционирането, така и целесъобразността на институциите и съответно стесненото или увеличеното поле за реализация на индивида. В такъв случай се явява онова, което наричаме "протестен вот", или желание за обръщане на палачинката.

Въпреки че изборът за евродепутати би следвало да е ориентиран към друг тип представителство, то не би следвало да се заблуждаваме и секунда - вотът в неделя си беше мерене на партийни мускули тук и сега.

Разбира се, има още цял спектър от мотивации - чисто идейна, чисто материална (кебапчета и пари на ръка), роднинска, сантиментална и какво ли още не, но основните са горните две.

А най-интересните неща в случая са известна тенденция за стопяване на твърдите партийни ядра, както и предизборните опити за политическа мобилизация чрез разпалване на исторически подгрети страхове.

Партийните ядра се мобилизират при наличие на силен дразнител - могъщ, но съизмерим враг. Който заплашва не само статуквото, но и съществуванието на опонента. Такъв в случая с традиционните политически сили у нас няма. БСП и ядрото й не го съзират в бившите десни формации поради очебийната им слабост, а новите десни не строят риториката си около лозунга "Анти-БСП", за да успеят да събудят дремещия потенциал на столетницата... У старите десни пък не се вливат нови сили, защото евентуалните такива предпочитат да намерят по-яка формация, с която да се чувстват победители. СДС и ДСБ очевидно не предлагат такава възможност. За твърдо ядро около г-н Борисов още не можем да говорим предвид съвсем ранния етап на зрелост на "ГЕРБ", а за ядрата на трите лидерски формации - НДСВ, "Атака" и ДПС важи принципът на заплахата. Фактът, че НДСВ вкара депутат, също е изненада за някои, погребали приживе формацията, и свидетелства за мобилизация на целия наличен потенциал, създал се главно като бизнес фактор през времето на управление на г-н Сакскобургготски и усетил леден полъх за съществуванието си; "Атака" отработва заплахата от османизация в нейните популистки варианти, а ДПС периодично се подгрява с историята на "възродителния" процес и неговата перманентна бъдеща евентуалност при политическа слабост...

Разбира се, трябва да отчитаме, че милионите негласували са го направили както от апатия и неверие в почтеността на която и да било политическа сила, така и поради други фактори. Един от тези фактори



е именно липсата за усещане на пряка заплаха,



тоест чувството за непроменимост на статуквото. Колкото и каквито аргументи да има срещу това, налице е също известно разширяване на слоя, наречен "средна класа".

Не се съмнявам, че при задълбочаване на една опасна тенденция - изместване на традиционното политическо противопоставяне от оста "ляво-дясно" към друга, по-взривоопасна ос, базирана на етнически полюси, то индиферентната досега електорална маса ще се намеси.

Пищещият тези редове беше по изборно време в Пловдив, където забеляза странни предизборни плакати, олепили голяма част от Главната.

"Педали, евреи, социалисти" - пишеше на един с неидентифицирано авторство, но винаги в съседство с агитация за "Атака", и съответно указващ на евентуалния гласоподавател да не се присъединява към образуваната от първите букви на тази група Формация. (Може би защото смята такива лица по-подходящи за изолация, концентрация и окончателно решение в други места, а не в европарламент примерно.)

Не се съмнявам, че негласуващото мнозинство и в тези неща не вижда реална заплаха, а ако я види, няма да е негласуващо.

А дотогава уютът на патерналистичната носталгия няма да ни пусне - Татьо, Дедо, Батьо...

Толкова народ иска да се погушка, докато слуша вълчето клоцане на тия, заети да разпарчетосват енергоносители и земи.