Децата по света са заплашени от много неща - бедните от образователна деградация и застиване в статуквото на сиромашията; богатите - от унифициращите рамки на високотехнологичния свят и потъване във вегетацията на безсмисленото потребление...

Децата на България също, но имат и по-сериозна заплаха - изчезването.

Тоест не че ще се изгубят като двете ученички от Бургас, а че няма да се раждат.

Не ги говорим тези неща от вчера, статистиките са ясни. Т.нар. "бейби бум" от последните години е повече от скромно всъщност явление на фона на големите данни.

А данните сочат, че от смяната на системата досега населението ни е намаляло с милион и 200 хиляди. Само емигриралите са 900 000.

Това означава не просто редукция, а преди всичко забележителна бъдеща промяна на етническия състав в България. Прогнозите отпреди няколко години бяха категорични - ако всичко върви с такива темпове, малцинствата



ще станат мнозинства след 50 години и обратното



На прогнозите могат да попречат малко фактори и по-вероятното е, че тенденцията няма да се преобърне, а ще се запази. Тоест ние - "етническите българи", ще намаляваме, може би по-забавено при добро развитие на нещата.

Това трагично ли е, мобилизиращо ли е, или е без значение?

Как ще ни се отрази и какво да се прави, ако изобщо трябва нещо да се прави?

Тези въпроси хем имат естествен адресат - властта, хем на част от тях тя не може да отговори, защото всякакви етнически притеснения са уязвими в една демократична страна и лесно инкасират упреци в расизъм, ксенофобия и т.н.

Така че ще отправя други въпроси - по-долу.

Първо обаче следва да кажа, че лично аз не се плаша от обезлюдяване на територията, разположена западно от Черно море и смътно наподобяваща мече или куче, крачнало на изток. Върху което по картите пише "България".

Тази земя е доста хубава и няма никаква опасност да остане без хора в глобализиращия се свят. Предимствата на самата земя са доста и няма нужда да ги изтъкваме, за да повтаряме учебните помагала.

Тогава какво? Притеснявам се, защото вместо потомци на "славните Кубратови българи", каращисани със "синеоките славяни", тук ще живеят повече черноокички и смугли далечни родственици на многолюдния Индустан или работливи и недоказуеми правнуци на Баязида. Или пък плодящи се с неочаквана бързина сръчни чада на жълтия азиатски югоизток? (Които вече сайбисват много от илиенските сергии и ресторантите с червени книжни фенери.)

Каква ми е болката на мен лично?

Не е ли пъстротата и етническата шарения по-живописна, по-весела и по-здрава в крайна сметка?

Е, е. Не съм за расовата чистота, нито преди, нито сега, нито когато и да било.

Грижа ме е обаче за уюта, който създават общите нрави, езикът, историята, приказките, митовете, сленгът, литературата, чувството за колективни победи, а и поражения; ако щете - всичко онова, което можем да наречен социокултурна среда.

То носи единен български отпечатък само тук, върху това мече или куче, западно от Черно море. А из по-големите български колонии по света (ходил съм в някои) се носи духът на ефимерността, обречеността и разпада... Повечето от децата на емигрантите не само не се надуват с произхода си, но работят за неговото бързо заличаване с някакъв интеграционен бяс.



- Е, и какво - шубе те е, че ще изчезнем ли?



- пита един дявол в мене. - К'во ти пука - римляните са изчезнали, древните гърци (днешните имат малко общо с онези) са изчезнали, да не говорим за апахите, за великите някога монголи. Така става - всичко си отива рано или късно, народите и езиците - също. Човекът си е човек навсякъде, независимо на какъв език говори - важното е да е сит, обут, облечен, да му е мирно и охолно...

Така говори този глас, а знаем, че послъгва, щом звучи толкова убедително. Най-добре го знаят емигрантите.

Има една територия, върху която живееш, и една друга територия - в главата. Втората може да е на хиляди километри, но присъства - я със звук от пържене на мекици, я с поход на децата от махалата до близкия и забранен вир, я със сутрешното суетене на мама преди голям празник, я с контурите на малка гара и специфичния мирис около нея, я - ако щете - с любима псувня към съпротивляващия се на твоята представа за хармония свят...

Присъства и с мъчително сричаното в първото школо "Аз съм българче", или с две-три фотографии в читанките, в които се гледаш като в огледало, за да се мислиш като част от нещо по-голямо и вързано с тебе завинаги.

Без тези неща светът е по-монохромен, а остатъците от нас - с бая сирашки откъм вътрешна територия глави.

И тук са ми въпросите към властта. Искам да я запитам тя взема ли достатъчно мерки, за да учат дяда Вазова потомците на Индустана и всички други, които сме така гостоприемно приели?

Инвестира ли достатъчно в най-важното за запазване на тази вътрешна територия - образованието?

Какви лесноти създава на многобройните българи от Молдавия, Украйна, Сърбия и други части на планетата, за да се заселят отново в родината-майка и да намерят тук препитание и покрив? (След като мнозина от тях го искат.)

Всяко четвърто дете у нас не завършва средно образование, твърди изследване на БАН. Над 40% от младежите между 15 и 24 години са пушачи, а 70% от учениците употребяват алкохол, 14% страдат от диабет, астма, хипертония, други хронични болести, 3.3% проституират.

А огромен процент просто не се раждат.

Та работата на властта е там - ако не може да увеличава числото на "Аз съм българче", да увеличава числото на тези, които го учат на чист български език.