Забелязали ли сте, че думите: "Подавам оставка" у нас звучи някак помпозно. Обикновените хора не подават оставки, тях ги уволняват или просто напускат. Оставка подават "големците" - хората на висши държавни и партийни постове. Твърди се, че за властимащите оставката е задължителен моден аксесоар - носела се постоянно в десния вътрешния джоб на сакото. Същевременно оставката е и като аптечката в автомобила - пипа се само в изключителен случай. В такъв екстремен момент тя



най-често се "хвърля", "размахва"



или пък "стиска". Така в политико-медийна стилистика оставката битува във вид на нещо като носна кърпичка със завит в нея нож. Или бумеранг. Въобще оставката е висш пилотаж, истинско изкуство. Някои трудно я дават, на други не им я приемат лесно, за трети тя е облекчение. Който не влезе в нито един от тези сценарии, си тръгва намусен, сякаш е получил "Златна малинка".

Сериозен претендент за "Оскар"-а в категория "Оставка" за този политически сезон е Стефан Софиянски. Той беше викан на бис цели седем месеца - от президентските избори чак до евровота. Бившият столичен кмет хвърли оставка, без вина виновен, за загубата на Неделчо Беронов. Естествено, партията му я отхвърли и той пак загуби избори, този път лично като водач на листа за евродепутати. Софиянски има голям опит в подобни сценки - още от въздишката "Олекна ми" при напускането на СДС. Затова и финалното му шоу беше изиграно с лекота и неизменната усмивка. То съдържаше изповед ("тръгвам си щастлив"), признание ("изчерпал съм се") и ефектно сядане сред публиката. Блед римейк няколко дни по-късно направи Петър Стоянов. Експрезидентът също демонстрира истинността на оставката си, сядайки сред журналистите на пресконференция.

Софиянски обаче е в люта конкуренция с двама актьори, които



показаха сериозни драматични заложби



- Румен Овчаров и Иван Костов. Първият с моноспектакъл изцяло засенчи изпълнението на колегите си от трупата "Изпълнително бюро на БСП". В Овчаровия задъхан сюжет имаше много конспирация и неочаквани обрати. Но подтекстът беше - аз я давам, за да не я приемат. В началото нещата тръгнаха по сценарий, но накрая Станишев реши да изненада публиката и дори обясни, че е здравословно единият от руменовците да си отиде. Е, все пак шоуто още е "to be continued", защото Овчаров има още доста постове. Ефектен финал на поредния си фарсов сюжет готви и Иван Костов. В момента той подгрява публиката с типичното си смръщено мълчание. Представлението, насрочено за 21 юли, ще включва голям брой статисти, и много реквизит - букети, знамена и сълзи.

Дълго представление изнесе зам. финансовият министър Георги Кадиев. Той размахваше оставката си дълги месеци, и то с най-сериозни доводи - разминаване с разбиранията на шефа си Пламен Орешарски. Накрая обаче пресоли манджата с финалната си реплика - "Това е съвсем сериозна оставка. Не е от този тип оставки, които някои преди мен са подавали с тайната надежда да не им ги приемат - като Милен Велчев например". Злите езици побързаха да разпространят, че не става въпрос за принципни спорове, а за загубена битка в лансиране на свой човек за поста шеф на НАП. Самият Милен Велчев всъщност е избрал човешка и разбираема роля - "Ще си подам оставката само ако царят поиска това". Така е, както знае всеки работещ българин, тези работи ги решава шефът, а не някакви си колеги.

Да изпревариш боса е



класически сюжет от американските филми



В него съвестното ченге хвърля оставката си на неразбрания полицейски началник. После триумфално напуска участъка, съпроводен от виковете на шефа, че е уволнен. В подобен сценарий се намърда правосъдният министър Георги Петканов. Той използва предимство на изненадата и в един обикновен делничен ден благо разказа на репортерите, че е решил да напусне подопечното си ведомство. За да подсили ефекта, Петканов побърза да ожали наследника си - никой не се натискал за този пост, защото в МП нямало пари като в другите министерства.

В друга типична US екшън-роля влезе и следовател №1 Ангел Александров. В неговия случай ченгето не е тип честолюбиво, а от вида "зло куче" - надъхано да докаже правотата си. За целта героят излиза в нелегалност и търпеливо стиска зъби, ровейки се в прашасали папки.

Оставката вирее и в един безплътен вариант - когато е поискана, но неполучена. У нас вечно някой иска нечия оставка. Това най-често става чрез медийни изявления, а в най-добрия случай има декларация или подписка. Опозицията иска оставката на управляващите, подчинени искат оставката на шефовете си. Този виртуален сюжет обаче е твърде изтъркан. Той се материализира само ако голям брой недоволни гърла викнат: "О-став-ка". Увлечена да зяпа разни ефектни представления, публиката май съвсем забрави, че също е част от шоуто. Най-важната част. Докато е така, в политиката оставката ще си остане предимно театър.