Кървавото българско лято не ми дава покой. Непрекъснато се улавям да мисля, че трябва нещо да се направи. Човек отдавна има чувството, че медиите и печатът съществуват само за това - да го информират за смъртта. Композиторът Л. ми призна, че съзнателно избягва началото на вечерните новини. Светът е препълнен от ужасна и още по-ужасна смърт, но хрониката на автомобилната война потриса всички.

Кръвта по пътищата като че извира отвсякъде и няма кой да я спре. Сякаш по особено жесток начин се повтаря някое от онези лета, които преживяхме напоследък: наводнения, суши, пожари, все Божие проклятие, което обръща в гибел и трудните, и радостните събития: пек или студ, сняг или дъжд, празници, сватби, абитуриентски балове. Всичко, което инак естествено и миролюбиво се случва в човешкия живот, на пътя може да се обърне в агресия и да извика трагедия. Да погуби виновни, но и невинни. Да затрие надежди, бъдеще, упованието на цели семейства. Според мен отчаяние обхваща и обществото. Виждам много признаци за това. Но ще последва ли нещо смислено от него?



Втвърдяване на законовите мерки



и откровено, безжалостно показване на купищата ламарини, натрупани след всеки уикенд. Горещи послания на известни телевизионни лица от екрана. Стикери с прочувствен текст и пръснати на вятъра пари за всевъзможни "кампании". Клипове и поучителни филми, които онези, към които са адресирани, не гледат или ги гледат пияни.

Като се взре в статистиката или дори само от новините, човек почва да си мисли, че нарастването на зловещите числа се дължи точно на тези хаотични, аматьорски, паникьосани движения срещу бедата. Разумът подсказва, че със сигурност не е така, но пък вижда ли някой нещо друго? Има ли някаква понятна, общовалидна причина, поради която всичко това се случва? За толкова години някой потърси ли я въобще? Изпитахме ли нужда да открием истинския отговор на онова, което става на пътя? И най-вече: не се ли крие тя някъде във все същия наш живот, в който цената на човешкото същество става все по-мизерна? Та ние дори не знаем кой е този от нас, който сяда зад волана и тръгва да сее смърт!



Има ли в него нещо, което го отличава?



Ако има - кога се появява то в душата му, откъде се взема, какво го поражда и защо?

За защита от опасните престъпници специалисти изготвят психопортрети. На всеки поотделно - когато престъпленията са вече извършени и техните автори се издирват. И групови - за изучаване и предотвратяване на видовете престъпност. Съществуват такива обобщени портрети (профили) на серийните убийци, на изнасилвачите. Те са плод на системно изучаване, на професионално осмисляне на материала от действителността и точно в тях можете да срещнете изброени и анализирани причините, които ги създават. Криминалистите го знаят от опит и по задължение, ние с вас - от филмите. Там профайлърът (психологът, който съставя профила) стана обикнат образ, благодарен за драматургията и привлекателен за зрителя. Статистиката отбелязва тяхното място и в реалната война срещу престъпността.

Американците откриха онова, което медицината отдавна знае:



болката невинаги се лекува там, където боли



Те например, така ревниви към свободата в личния живот, днес поставят под лупа отношенията в американското семейство. Причините са не само общохуманни, но и практични: установили са, че насилието и злоупотребата с децата създават серийните убийци.

Знаем ли ние кой е нашият враг на пътя? Чий образ приема той? Какво свързва бизнесмена с торпедното му БМВ и голтака с неговия раздрънкан, препатил, девета-десета ръка голф? Само кръвта ли, която се съсирва върху по-нататъшния им живот (или смърт), или и нещо друго, непонятно за нас, което е всъщност истинската заплаха? Има ли нещо общо в нашите, може би верни, но съвсем не универсални заключения, че на пътя единият демонстрира самочувствие, а другият, напротив, избива комплекси? И въобще има ли универсална истина за тази разширяваща се трагедия и ако има - защо не я потърсим? Като всяко престъпно поведение и това зад волана има някаква



социална основа, но ние нехаем за нея



Вместо това слушаме коментатори с манталитет на знахари или пророкуваме как новите, драконовски мерки в закона ще вдигнат стандарта на пътните полицаи до този на митничарите. Голословието никога не разрешава проблеми, то дори ги създава.

Твърди се, че от 2000 г. до днес катастрофите по пътищата в ЕС са намалели с 25 на сто. Това е обобщеният процент. В някои страни намалението е почти драстично, в други - мизерно. (Тоест самото влизане в съюза не ни обещава нищо, ако не поработим здраво за това.) Покрай многото законови спирачки и многото пари това постижение се дължи и на вложените в него интелектуални енергии, наука и творчество, както и на общественото осмисляне на проблема.

Сигурно има начин нещо да се направи. Щом атома можахме да приспособим за мирни цели, защо не - и автомобила!

Нищо няма да се промени в България, ако не надвием чувството за безсилие и безнадеждност пред пътните кръвопролития. Както във всички национални драми (и катастрофи също) до днес бездруго трябва и цветът на нацията да получи повиквателна за това сражение. Социолози, философи, народопсихолози може би ще открият онова важно и спасително познание, онзи отговор, който засега никой не търси. Сърцето ми подсказва, че той най-вероятно изобщо не е на пътя.