Този филм го знаем всички - Тодор Колев след последния си удар във вид на страховита птица - Ястребовски, Соколов, Буревестников, влиза в бара на Шведския с куфарче: "Куфарчето, ако обичате!" - моли го портиерът. "Това е портфейлът ми." - отговаря Буревестников. Аху-иху, аху-иху, накрая всички пари изхвърчат от куфарчето-портфейл, а възмездителят на соцспекулантите тръгва пак на лов за наивни самотнички или стреснати кичопроизводители.

Иво Тихия е митничар, сега арестант, а от пресата разбрахме, че е прочут и в софийските чалга-заведения. Там той пръскал салфетки, щамповани като долари. Продават се в заведението и са част от веселбата. Тихия си купил хартийки за 1000 лв. и засипвал красавиците от компанията си.

Той сигурно е гледал филма на режисьора Иван Андонов. И вероятно му се е възхищавал. Убеден съм, че е разпитвал охраната: "Каква е програмата?". Разбира се, тя не е отговаряла, че на подиума излизат "Дуо Пластик, Сиси Боата, Шведките и фолклорен състав", но пък е посочвала различни фолк-диви - Преслава, Ивана, Алисия, Татяна Маца... Не това обаче е важното в случая, а имитацията на разкрепостено поведение. В някакъв смисъл Тихия върши същото, каквото и Буревестников, само че е по-разгащен и със сигурност без угризения на съвестта. Защото ако героят на Тодор Колев пръскаше пари, за да потисне чувството си за малоценност, както и съвестта си, Тихия е пръскал салфетки не защото се е чувствал малоценен, а защото се е чувствал свръхценен. В някакъв смисъл е бил героят на деня, когото всички ухажват и комуто всички ръкопляскат - човекът, без когото в заведението е скучно, сиво, досадно. Но влиза той - и кръчмата светва...



Странна е тази българска подражателност в забавленията.



Доколкото знам, да се размятат салфетки с щампа на долари замества гръцкото трошене на гипсови чинии. Нещо характерно: твърдото е заменено с меко, удрящото се с летящо. Салфетките се разлетяват като птици, чиниите се пръскат като бомби - дали пък в смяната на гъзарщината не се крият народностни специфики? От твърдото към мекото - вместо да блъскам, преминавам покрай. Също като при митничарските контрабандни канали - вместо да пердаша директно по закона, заобикалям го. В България съпротивата и премятането на държавата като че ли винаги се е вършело по мекия начин, без твърди действия: законът е врата у поле, убедени сме, заобиколи го, не го отваряй, а още повече не блъскай тая врата с крак, защото може да се върне и да те халоса по главата. Който е чел автобиографичната книга "не/Бивалици" на Вера Мутафчиева знае, че



така ние изпързаляхме и социализма: не му се опирахме пряко,



оставяхме го да си вилнее на воля, само не участвахме. Крадяхме го, подривахме го. Тихия също краде, но не при социализма, а при капитализма. Ако сме някои крайни в мненията си, дори можем да кажем, че човекът е от контингента на бай Велко Вълканов, активен борец против капитализма. Също както Андрешко, само че той зарязва съдия-изпълнителя в блатото, докато мятащият салфетки във вид на долари митничар зарязва капиталистическата законност, превръщайки в истина убедеността на не един и двама носталгици по бившия режим, че при капитализма справедливост няма; че онова, което той нарича справедливост, е само прах в очите. Буревестников е борец срещу спекулата при социализма, Иво Тихия - борец срещу капитализма чрез контрабанда и спекула.

Разбира се, той едва ли се е изживявал така. Но при всички случаи се е смятал за баровец, за успял. А успелият има нужда да се покаже, да се заяви. Знам, че едно от най-големите притеснения на богаташите при соц-а е било това, че не са могли да демонстрират богатството си. Както при Бодрийар - стоката има не само потребителна или разменна стойност, а и символна стойност. Ще рече, че притежаваш нещо не единствено заради необходимостта, но и заради престижа. На този престиж впрочем се гради цялата рекламна индустрия. По отношение функционирането на GSM-а неговите цветове, мелодии, дисплеи и форми нямат никакво значение, обаче спрямо авторитета, който те задават на своя притежател, значението им е ключово. В "Към критика на политическата икономия на знака" Бодрийар развива по-нататък тезата си така: потребителят все е изоставащ от престижната стока, тя винаги го изпреварва. Потребителят, тъй да се рече, винаги носи на колана или в чантата си телефон А300, докато стоката винаги е А400. Оттук идва неистовостта при потреблението. То мами да поемеш към А400, ала щом го стигнеш, оказва се, че вече има А500 и пак си назад, изостанал. С други думи, като потребител ти си винаги деградиент и ретроград. Винаги си second hand, втора ръка. Ако се излъжеш да му се дадеш изцяло и докрай, свършен си...

Какво тогава ти остава, отдадени и предадени, свръхпотребителю?



Ами да пръскаш потреблението



Да купиш салфетки-долари за 1000 лв. и да ги мяташ из заведението, все едно че не ти пука за парите. Да пръскаш, да пръскаш, да пръскаш... Тихият Иво е поредната жертва на нещастието да си потребител, сиреч да си все second hand. Той е мислел за себе си, че е пич. Ала в последна сметка излиза, че е един най-обикновен служещ на потреблението, негов роб, който, дори и докато мята скъпи салфетки, пак е подчинен, пак е поробен. Влязъл в куфарчето, без да му мигне окото. В крайна сметка не борец, а жертва. Защото, прегъвайки се пред законите на потреблението, престъпва всякакви други закони. Арестуват го, ще го съдят. Само че дали един, който следва единствено и само законите на потреблението, ще бъде осъден в една държава, която също следва само и единствено законите на потреблението?