Случайно или не, но процесът срещу медиците ни в Либия стана знаково събитие, съпътстващо българския граждански пубертет по време на европейското ни присъединяване.

Не знам дали си спомняте как почна и отекна този процес - като един плах, но все по-натрапчив рефрен в хаотичния външнополитически оркестър на страната ни. Основните музикални мотиви първо бяха - "няма такова нещо", после - "тихо, да не шумим, че ще стане по-лошо"; последва "ами ако са виновни", та до "търпение му е майката" и "Не сте сами"...

Днес нещата изглеждат много по-различни. В случая нямам предвид само сестрите и очертаващия се финал на мъките им, а трансформациите в общественото съзнание тук. Тези трансформации се нещо ценно; тъкмо те са кодът, чрез който най-лесно можем да разчетем промените в степените на зрелост, отнасящи се до гражданската реактивност на обществото.

Да оставим самия процес настрана - за него много се изписа, и компетентно, и не; а немалко анализи предстоят. Да оставим настрана и самите медици в Либия - чисто човешките им загуби са невъзстановими.

Да си дадем и сметка, че без успешната мобилизация на новото външнополитическо партньорство на България едва ли процесът щеше да поеме по такива дестинации - а после да оставим и това настрана.

Основното в случая с нас и Либия е, че разчупихме един калъп. Въпросният калъп бе замесен в патерналистичния котел на сталиновия тоталитаризъм и излят от инфантилната форма на удобно за идеологическо моделиране месиво.

Онова общество реагираше



само с направляема спонтанност.



Примерно, за враг е обявен Трайчо Костов. Пред съда маршируват тълпи, които викат: "Смърт на Костов!" Някои са мобилизирани служебно; повечето са искрени ентусиасти, убедени в правотата на викането си.

Или - Китай отпочва конфликт с Виетнам, предизвикан от обтегнатите си отношения с Ханой и покровителя му СССР. Не знам дали си спомняте какво се изля и изписа пред китайското посолство - в моята памет е останал само един бисер на изобличителното народно словотворчество с орнитологичен, неизвестно защо, контекст: "Дън Сяо Пин е пингвин!"

Паметта ни не е съхранила нито една масова обществена проява на недоволство: нито по време на нахлуването на СССР в Афганистан, нито когато (за кратко) прекръстиха град Варна в Сталин, нито когато бяха подгонили Солженицин от цялата Варшавска система. Напротив, имаше "спонтанни" (в кавички), както и спонтанни (без кавички) обществени изяви в унисон с мнението на властта.

А мнението на властта по въпроса за процеса с Либия беше доста дълго време, ако помните, уклончиво; да се оставят нещата не на медиите и уличния натиск, а на тихата дипломация. Ако беше станало така, може би сестрите щяха да бъдат вече обесени. Или най-малкото - забравени в зандана си. (Не че либийското правосъдие се вълнува от общественото мнение отвън, то обеси двама турци, ако помните. Но либийското правосъдие се вълнува силно от мнението на върховния предводител на джамахирията, а той по ред причини се вълнува от сложния танц на взаимоотношенията си със световните властови центрове. В който танц с неустановим ритъм преобладава ту монументалният нарцисизъм, ту левантинският търговски рационализъм, ту обикновената параноя, ту основателното недоверие в обичта на своя и чуждите народи. Но то е друга тема.)

Не можем да отречем, че сегашната власт



умело намери сечението



между медийна и обществена ангажираност и външнополитическа активност и извлече дивиденти за себе си от това.

В случая с медиците в Либия тя се радва на комфорт, но голяма грешка за нея ще бъде, ако допусне, че добилото самочувствие гражданство ще й го осигурява и за други обществено значими случаи. Мисля, че вече има не много широк, но достатъчно активен слой от наши сънародници, които стават активен обществен, съответно политически фактор. Тези нови българи са продукт на изменен обществен генотип и не се вписват в патерналистичния модел на по-далечното и по-близко минало, описан още от Захарий Стоянов като модел на суеверието и овчедушието.

Например реакциите по повод тихо замислената бизнес инвазия в природните паркове вече успяха да изненадат властта; тя даде назад.

Но кой фактор така динамично промени матрицата ни? Новата външнополитическа ориентация? Наличието на многопартийна система, която въпреки критиките към нея функционира нормално? Медиите, които при все степените си на индивидуална зависимост, като цяло могат да дадат доста независима и широкоспектърна картина на политическото и обществено битие?

От всичко по малко; аз все пак съм склонен



да обърна внимание на фактора емиграция.



Много от българите, напуснали страната, се връщат за повече или по-кратко у нас. Те са хора, склонни да разглеждат всеки социален и административен модел не като константна величина, а като структура, подлежаща на непрекъснато усъвършенстване или промяна. Най-малкото защото имат база за сравнение.

Трудният опит, придобит в емиграция, индуцира и нова гражданска култура у нас, при това независимо дали връщащите се емигранти идват от страни с по-развита система от българската, или обратното.

Всъщност и медиците ни в Либия са емигранти; тяхната лична съдба стана символ на раждането (или на възраждането) на общество, което в ЕС следва да се чувства като хазяин, а не като имигрант.