Завръщането се случи и все чакам някой да се провикне, че правдата победи. Това било ритуална фраза след всеки затегнат съдебен спор още от римско време. Но не се намира такъв бодряк, който да се ангажира с подобен възглас. Правда няма, но пък избавлението е факт. А след избавлението?

Изстрадването на която и да е драма е безсмислено, ако не е свързано с помъдряване. Осем години нацията живя в стрес, отчаяние и обида и пропиляването на шанса да се сложи черта под либийската трагедия сега би се оказало непростимо. А точно това е най-реално да се случи - днес, в България. И може би то бе истинският мотор на усилията за постигане на благополучен изход - та покрай него всичко да се забрави,



да се размине без вина, а и без поука.



Цялата шетня на българската политическа класа е само за това - вината й да остане неспомената, некадърността и престъпленията по служба да бъдат замазани. Тя има всички средства да го постигне и това е нейното предстоящо престъпление - по-позорно от предишното.

Ако и днес държавата ни не назове вината си, бъдещето й ще бъде застрашено. Не гласността, а мълчанието за нейните действия и бездействия ще бъде опасно за нацията. Ако това не се случи, то значи, че нашите неволници от Либия се завръщат в страна, не по-малко опасна за тях отпреди.

Изкуплението и очищението са горчивите лекарства на историята. Но думата "поука" е на изчезване дори от езика. Защото тя е изчегъртана от него с усилията на поколения властници и с престъпно извращаване на нравствените правила за нуждите на всякакви режими. Днес поуката ми изглежда все тъй невъзможна, както и в миналото. Просто защото назоваването на вината е част от поуката. А за какво са изпитанията и страданието, ако след тях не остава поука?

Миналата година на 12 юли на церемония във Военното училище в Париж президентът Жак Ширак отдаде национални почести на капитан Алфред Драйфус по случай 100 години от неговото реабилитиране. Капитан Драйфус е несправедливо обвинен в шпионаж за чужда държава, осъден (1894) и хвърлен в ужасната каторга на Дяволския остров във Френска Гвиана. Съдбата му потриса френското общество, съмнения в несправедливост и клевета го раздират. Емил Зола пише прочутото си есе "Аз обвинявам", осъден е на затвор и трябва да емигрира. На втори процес (1899) Драйфус е осъден отново (!), но е помилван от правителството. За невинен е обявен през 1906 г., а чак през 1930 г. доказателствата, че шпионин и клеветник е друг, излизат на бял свят.

Драмата на Алфред Драйфус е разказана в множество литературни съчинения, разисквана е в исторически и юридически трудове. Тя е предмет на много спорове за истината, за честта, за отговорността на държавата и институциите. Може да се каже, че тя в продължение на столетие възпитава френската нация в чувствителност към правдата и неправдата, към доброто и злото, към хуманизма и мерзостта. Колко силна е тази чувствителност се вижда от факта, че самият президент от името на нацията и държавата отдава почести пред паметта на Драйфус. Това е и



покаяние за действията и бездействията на неговите предходници,



на съда и институциите в далечния ХIХ век! Без съмнение пряко следствие на тази чувствителност е совалката на неговия приемник Саркози и съпругата му между Париж и Триполи за освобождаването на петте български жени и палестинеца. Тази изстрадана и от това изгаряща чувствителност прави французите непримирими и безкомпромисни към всяко съдебно злодеяние. Усилията на техния президент са всъщност френския превод на българското понятие "поука".

Те са и един урок за ценностите на демокрацията, които, избистрени в борба и катарзис, се разпростират върху всеки човек, във всяка точка на земното кълбо. Закрилата на правата и свободата на всяко човешко същество, нетърпимостта към страданието и унижението, където и да се случват те, това е техният висш израз. Може би българската демокрация е такава, каквато е, именно защото хората, които я налагаха, нехаеха за тези ценности. Дано урокът "Бенгази" остави някаква следа.

Едва ли ще дочакаме покаяние от нашата политическа върхушка, но трябва поне да осъзнаем отговорността си за нейното изкачване и бетониране по върховете на българския живот. Защото неволниците от Либия са жертви и на българската политика, която ги хвърли в страданието, отстъпи ги на палачите със същата лекота, с която избиваше поети в Илиенския форт или пълнеше лагерите в Белене и Слънчев бряг. Защото ние с вас гласувахме неточно и така позволихме секретарки да стават министри, а дивашка партизанщина да опразва институции и да блокира посолства в съдбоносни за отделния българин дни. Защото, когато само един от нас по подобен начин губи свободата си, всички ние губим по нещо от съвестта и от честта си. И трябва да сме внимателни, когато днес ни предлагат еуфория вместо равносметка. Това само показва, че за пореден път ни подценяват...