Взимам само повод от щастливата развръзка на сериала "Български медици". Нацията се обедини както никога досега в емоцията, а няколко частни медии си направиха благородна реклама чрез националната кауза. В изблика на медийна радост всички забравиха, че настоящият президент и до днес сериозно смята, че въпроси на историческата наука могат да се решават със средствата на тайните служби. Друг един президент - Никола Саркози, яхна каузата и се наложи като европейски лидер - в български стил една медия го обяви за българин, понеже родителите му били от Солун, а там нали всички са българи. Сълзи, роднинство, обикновеният човек в центъра на вниманието и тъй нататък. Хиперконсенсус, основан върху тавтологията: ами нали сме българи.

Ако попитаме с какво битката за заложниците се превърна в кауза отвъд спасяването на телата, ще бъде по-трудно да отговорим. Направи ли от този случай България световен скандал за разобличаване на един диктаторски режим, който не се спира пред тероризъм и взимане на заложници? Тъкмо обратното, ще станем свидетели на сближаване на ЕС с Либия, което е част от сделката, и впрочем основният мотив на г-н Саркози, който иска да спре разширението на ЕС по посока на Турция, създавайки евро-средиземноморска зона на сътрудничество, доминирана от Франция. Ще си спомним ли тази радост утре, когато Либия се превърне в транзитен (конц)лагер за африкански бежанци към Европа?



Или нека не сме толкова амбициозни



Дайте да се запитаме как ще се отрази справедливата защита на човешките права на лекаря и медицинските сестри на отношението ни към човешките права тук, в България. Дали ще се замислим в какви условия държат задържаните тук? С удивление научих от един представител на Хелзинкския комитет, че в нашия кодекс не фигурира престъпление "изтезание", което било поставило властите ни в деликатно положение, когато се наложило да обвиняват в подобно престъпление либийците. Въпросът, разбира се, е риторичен. Не само на хората не им пука за задържаните в затворите, но тъкмо наопаки - единственото, което се пише на тази тема, е, че някакъв бандит излежава луксозно присъдата си или че лекарят му го изкарал от ареста с фалшива диагноза. Оттук колчем споменеш темата за правата на задържаните, тутакси те обливат с кал като защитник на мафията.

Изобщо не е ли странно това масово избликване на солидарност и възмущение от погазени права на шестима души (не съм сигурен дори, че съчувствието към вече българина Ашраф Ахмад Джум'а е със същата интензивност, но да не издребняваме), на фона на



безразличието към пенсионерите, онкоболните,



хората в неравностойно положение. Има някакво изкривяване на медийната перспектива, което създава този ефект. Ако ще се говори за просяци например, непременно се намира някой от тях милионер, натрупал капитала си от милостиня. Напоследък пък показаха репортаж за една пещера, в която хора с увреждания не можели да влязат. Куриозният материал изиграва лоша услуга на тези нещастни хора, защото читателят си казва: Айде холан, няма да ходят в пещерата и толкова. И защото се налага убеждението, че правата са капризи, с които се злоупотребява. А зад пещерата се крие истински страшното - недостъпните публични сгради, непроходимите за инвалидните колички тротоари. Само че подобни теми не са интересни (не стават за реклама на бира, не вдигат рейтинги...), та даже будят негативни емоции, защото ни карат да се чувстваме малко гузни. Виж,

в либийския случай злото е географски отделено от нас,



злодеите са там, ние тук сме невинните жертви



Подобно изкривяване на перспективата извършват емоционалните медии по отношение на малцинствата. Интересно е по дефиниция отклоняващото се - никой не пише за влакове, които пристигат навреме, или за роми, които живеят мирно и кротко. Прибавяте към това етикета, който по дефиниция носи малцинството за разлика от мнозинството, което за себе си е самоочевидно. В единия случай крадат "цигани", в другия - "някакви младежи". Вследствие на тази операция се засилва впечатлението за крадливостта на белязаната група, за небелязаната не мислим като нещо обособено. Зная какви ругатни ще предизвика това ми разсъждение, задръжте за момент. Сега пренесете същата операция в Холандия, където веднъж престъпления извършват "български емигранти", в друг - "някакви младежи" (подразбирай холандци). Срещате произволен холандец и усещате, че ви гледа странно - защо? Ами защото медиите са го убедили, че българите са непременно престъпници. И ето, значи, как всичко се обръща, обиждаме се, обединяваме се около национална кауза - дайте да се борим за правата си, които са били потъпкани, да променим имиджа на България. В Холандия един принцип, в България - друг.



Няма нищо чудно в подобна непоследователност



Емоциите по определение се основават върху тялото, а тялото пък е винаги някъде в пространството - обича едни, мрази други. Една политика на емоциите, основана върху медийни дразнения, няма как да бъде рационална, да следва трайни цели и универсални ценности. Утре днешната емоция ще се подмени с друга - корупцията, катастрофите, жегата... И ще забравим и диктатурата, и човешките права, обединени в друг емоционален хиперконсенсус. Това ми е ясно и все пак жалко ще е, ако от цялата тази либийска епопея не излезе никаква поука, никакъв общочовешки принцип, никаква демократична кауза...