|
| Янко Станоев |
Убийството като наказание у нас е отменено. Но се извършва. Не говоря за професионалните килъри или за родните ни злодеи, които отнемат с безумна лекота човешкия живот. Говоря за самоубийците - млади и възрастни, - чийто брой статистиките отразяват само отчасти, защото има случаи на отишли си по своя воля, без да са влезли в протокола. Знаем също така, че през последните години мнозина сложиха точка на житейския си роман и се преселиха доброволно там, където птичките спират да пеят. Тези неща са тъжни, а най-тъжното е, когато посягат на живота си юноши, невзели нищо от живота. Когато стават палачи на самите себе си хора, отчаяли се от себе си и обкръжението. Това е
жестока присъда над цялото ни общество
Неотдавна бях повикан от роднини да убедя един много близък на сърцето ми човек да не се съсипва насила. Намерих го в кварталното капанче. Бе някъде преди обяд и в жалката кръчмичка бе единственият посетител. Седеше сам на маса в ъгъла над чаша евтина ракия.
Поръча и на мен едно питие. Повярвайте ми, обърнал съм не една и две чаши, но тази бе най-горчивата и скръбната, от която съм отпивал. Защото той седеше срещу мен, но всъщност го нямаше. Слушаше ме с някаква занесена усмивка, но явно думите ми не стигаха до него. Имаше вид на човек, поел на далечен път без билет за обратно връщане.
Проумях веднага, че нищо не можеше да се направи. Вече бе бутнал ладията и никакви проповеди не можеха да го върнат назад. Уви, така и стана. Много скоро след това го отпратихме с тъжна процесия. Този шейсетгодишен мъж бе толкова кротък и отстъпчив, че стоеше прав в трамвая дори когато имаше свободни места. Мнозина от роднините обясняваха смъртта му именно с това - с неговата доброта и мекушавост. Други с факта, че е останал необразован, без да е прочел и една книга през живота си.
Не желаех да споря с когото и да е, защото знаех, че
драмата не е в четенето и знанието
То не може да те направи стоик пред отчаянието. Пък и отблизо се бях запознал с края на неколцина знаменити личности, записали името си в историята. А краят им също не е бил печален.
Живо е например впечатлението ми от последното жилище на Гогол. Когато се завърнал от Италия, неколцина князе и графове се изпокарали кой да го приюти при себе си.
Надделял обаче граф Толстой* и му отстъпил целия долен етаж на малкия си дворец. Когато сутрин Гогол пишел, дори той минавал на пръсти край кабинета му.
Аз също се оказах в тези свещени покои. Само че видях други неща там. И те не бяха как ниже с мънистения си почерк по листа с перото, изправен до високото бюро. Аз виждах само камината, в която изгорил втората част на "Мъртви души". Този акт е отбелязал замирането на таланта му. Виждах и канапето, на което лежи, блед и бездиханен, стиснал в скръстените си ръце броеница
и малка иконка, дарена от майка му
Около него се суетят неколцина верни приятели и лекари, че и един френски медик, извикан чак от Париж. Мъчели се да го вдигнат на крака, а той не давал признаци на живот, само намерил сили да каже: "Господа, тъй и тъй ще се мре, а аз съм вече готов, защо ме връщате?"
И през нощта издъхнал, като преди това оставил щедро дарение за обучението и издръжката на бедни студенти; да не изпадат в униние и да се радват на живота, както подобава на млади хора.
И досега не е изяснена точната причина за ранната му смърт. Малко прилича и на самоубийство. Ще си позволя да се опитам да я назова: отиваш си тогава, когато
не виждаш никаква надежда и си сломен
Нашата религия и морал го забраняват много ясно - животът ни може да отнеме само онзи, който ни е създал - Небесният творец. Аз също приемам смирено тази древна истина.
Но си мисля понякога, че Небесният творец едва ли смогва да подаде спасителна ръка на всеки паднал. Той е един, а ние сме толкова много.
Важно е все пак да помним, че големият дух, дори сломен, си отива благородно, като Николай Василиевич Гогол.
----
*Става дума за граф Александър Петрович Толстой (1801-1873) , потомък на грузинския крал Вахтанг и руските аристократи Голицини. (Бел. на ред.)
