От индивидуална гледна точка гласуването в една утвърдена демокрация става все по-ирационално. От гражданина се изисква не само да отиде до урните, но и да се запознае с програмите на кандидати и партии, да ги слуша по медиите, дори понякога да влиза в дълги и натоварващи спорове с роднини и приятели по политически въпроси.
Срещу всичко това получава право на глас с тежест, близка до нулата, както и възможност да избира между алтернативи, разликите между които са най-вече в рамките на естетиката. Вярно е, че малко размисъл не вреди. Но един прост баланс на ползите и разходите би показал, че като изключим случаите на поява на наистина идиотски политически формации, които трябва да бъдат изолирани от властта, ценността на гласуването от гледна точка на гражданина е преувеличена.
Тази ситуация е наистина сложна за политическите партии, поне за тези от тях, които си вадят хляба чрез избори. Отчуждаването на избирателите се превръща в заплаха, с която те се борят по два начина. Първо, те се опитват да направят гласуването задължително. Така на практика партиите биват "одържавени", като се превръщат в неизбежна част на машината на управление. На второ място, което е и по-удачният механизъм, партиите се опитват да докажат на избирателя, че гласуването за тях би довело до действителни промени. Стратегиите тук са две. Големите партии се приближават към центъра в икономическо отношение, за да обхванат интересите на мнозинството, като по този начин размиват лявото и дясното. Същевременно се раздалечават в символическите измерения на политическото по отношение на въпросите на националната идентичност, религията и т.н. Малките партии пък се радикализират, като предлагат все по-екзотични политически програми, търсещи не обществен консенсус, а социална ниша, която да им гарантира минималния процент за участие в парламентарния живот.
В пропорционална избирателна система като нашата по принцип има място както за малки, така и за големи играчи. Кметските избори, които са мажоритарни обаче, дават предимство на големите играчи, като принуждават малките да "изтъргуват" своята подкрепа на максимално висока цена. Това е теоретичната рамка, която ще приложим при анализа на позиционирането на политическите играчи за местните избори наесен.

Драмата на БСП

След скандала Р.Овч., социалистите започнаха да битуват в пред-кризисно състояние. Евровотът показа свиването на "твърдото" им ядро до санитарен минимум, ГЕРБ излезе пред тях (макар и в границите на статистическата грешка) и като цяло доверието в партията се закотви на доста ниски нива. Очевидно е, че партийните стратегии за привличане на гласове и симпатизанти не сработват. Една от основните причини за това е разминаването между претенциите на БСП да бъде една от големите партии в България - т.е. да привлича гласовете на мнозинството - и същевременно да представлява интересите на социално най-уязвимите слоеве: бедните, пенсионерите и т.н. През 90-те години този проект беше възможен, защото уязвимите и огромното мнозинство до голяма степен съвпадаха. Днес това вече не е така и БСП рискува да разочарова както възможните мнозинства в страната, така и групите на социално слабите. БСП има отчасти инстинктите на голяма партия - за това тя "модифицира" предизборните си обещания за "социален" или "ляв" завой и в крайна сметка прие една доста центристко-либерална икономическа програма, коронована напоследък с приемането на идеята за плосък данък. Но тези инстинкти биват систематично фрустрирани от "надстройката" на незабравената идеология, която кара партията да се чувства гузна и виновна за рационалния си избор и която създава нереалистични очаквания за някакъв митичен и радикален завой наляво, който да я върне в традиционното й русло.
Европейската левица отдавна е изживяла тази част от драмата на БСП и нейното решение е било в решителното придвижване към либералния икономически център, придружено с отказ от национализма и защита на леви либерални ценности, като индивидуалните права и свободи, правата на малцинствените групи, имигрантите, равнопоставеността на различните религии и т.н. Блеър във Великобритания беше най-яркият пример на тази тенденция, която може да се наблюдава и в много други страни, обаче.
Проблемът на БСП е, че тя никога не е стояла зад този тип ценности. Досега тя е била балкански тип левица, която съчетава национализъм, етатизъм и социален консерватизъм. Това е втората част от дилемата на социалистите, която се илюстрира от двойката Станишев - Първанов. Станишев е по-новото европейско лице на партията - Мистър Клийн; Първанов символизира балканското левичарство. Първият има потенциала на реформатор, но засега остава по-слабата фигура в собствената си партия. Вторият е по-популярен, защото използва умело надигащия се национализъм у нас, но неговата популярност се превръща в пречка пред реформата на БСП по европейски образец.
Местните избори ще задълбочат тези дилеми. БСП ще се люшка между търсенето на мнозинство и защитата на уязвими групи, както между европейската и балканската интерпретация на лявото. Тези люшкания ще доведат до почти необясними избори на кандидат-кметове. В София най-вероятно ще надделее проевропейското крило, като кандидатът ще бъде приемлив, но слабо популярен. В провинцията резултатът не е предизвестен, като най-вероятните печеливши за момента изглеждат местните червени "феодали", развили успешно патронажни мрежи. В Кърджали европейското и балканското ще влязат в пряка схватка, схватка, която партията към момента се опитва всячески да избегне.

ГЕРБ и десницата

Бойко Борисов е яхнал печеливша вълна. Съзнателно или не, той влиза в профила на европейската десница, съчетавайки икономически либерализъм с умерен национализъм и стремеж към ред и законност. Тук не говорим за програма, а по-скоро за излъчване: полицейско минало, полицаи и съдии в организацията, остър народен език, конформизъм към неолибералната икономическа мода и т.н. Всичко това обаче очертава доста добре бъдещото изражение на дясното в България. Дали Борисов ще е основният играч там задълго, зависи от това как той ще си изиграе картите. Но така или иначе заявката му към момента е правилна и силна. ДСБ и СДС са основните губещи от това успешно позициониране. Новата визия за дясното с прегръщането на национализма и социалния консерватизъм за пръв път бе изработена от Костов след 2004 г. Но скъсването с идеологията на СДС от 90-те години, идеология, базирана върху идеите за правата на човека и интеграцията в наднационални структури, бе твърде радикално, за да се приеме като автентично. Нужно бе ново лице, с друга биография, което да осъществи този преход към повече национализъм и социален консерватизъм. Харесва ли ни или не, това лице засега е Борисов и той ще продължава да пресира "традиционното" дясно в ъглите на политическото пространство. СДС вече поддаде и прие да подкрепи Борисов в София. ДСБ може да избира между мобилизация на все по-свиващия се носталгичен вот по 90-те (чрез издигането на маргинална кандидатура), или изтъргуването на подкрепата си за ГЕРБ в определени региони срещу определени приоритети при евентуална обща политическа програма. Бъдещето и на СДС, и на ДСБ засега е като на сателитни организации на ГЕРБ: тяхната цел е да съхранят автономията и различието си от новата формация, което да им позволи да изчакат спадането на популистката вълна около нея след 1-2 години. Тогава те биха могли да повдигнат отново въпроса за лидерството вдясно. Към настоящия момент обаче всяка сериозна конфронтация с ГЕРБ би била само в тяхна вреда.

"Атака" и ДПС

Изборите наесен ще са ключови за "Атака". При мажоритарни избори "Атака" най-лесно може да разбие санитарния кордон около себе си и да се включи в коалиции с други партии. В Кърджали и на други подобни места тя дори може да е водещ партньор в коалиция. Това ще е нещо наистина ново за партийната ни система и ще е нова стъпка в нормализацията на национализма. Също така едно сближаване по места на ГЕРБ и "Атака" би довело до едно още по-силно изместване на българския национализъм надясно и би задълбочило разгледаните по-горе дилеми пред БСП. Много от ключовите фигури на българския национализъм, като Божидар Димитров например, вече загърбват биографичното си левичарство и започват да се оглеждат към други формации. Тези маневри до голяма степен се дължат на разместванията, които появата на "Атака" предизвика и ще продължава да предизвиква.
За ДПС надигащият се национализъм засега е добре дошъл - той сплотява електората и го мобилизира. В дългосрочен план обаче за ДПС е важно да не изпадне в изолация, а да има потенциален коалиционен партньор. Движението правилно е разчело, че този партньор ще е по-скоро вляво, тъй като десницата върви в националистическа посока. Сметката може да излезе грешна обаче, ако реформата в БСП не се реализира и тя остане в балканското си русло.

И други...
Местните избори сигурно ще отбележат един нов, логичен етап в краха на НДСВ. Партията би предпочела сигурно да пропусне тези избори, ако това беше възможно, предвид организационните проблеми, през които минава. Формално може да се очаква новото ръководство около Велчев да се опита да утвърди легитимността си - опит, който едва ли може да се надява на някакъв успех. Възможно е предизвестеният неуспех на изборите да бъде приписан на Велчев, което да доведе до свикване на нов конгрес след това. Какво ще стане по-нататък, само специалист по апаратна интрига би могъл да каже.

Заключение
Накратко резултатите от изборите наесен ще са следните:

•	Нормализация на национализма и навлизането му в дясното пространство;
•	Раздвояване на БСП между стремежа да бъде и голяма, и нишова партия, и европейска, и балканска левица. Би било логично раздвояването в един момент да доведе до разцепване;
•	Успешно разкъсване от "Атака" на санитарния партиен кордон около нея;
•	Привличането на СДС и може би ДСБ в орбитата на ГЕРБ;
•	Криза на либералния вектор - особено изразена при НДСВ, но и видима при ДПС, заради слабостта на потенциалния й дългосрочен партньор БСП.

Междувременно някои хора ще станат/останат кметове и общински представители.
------------
Авторът работи в Центъра за либерални стратегии.