Обещах на доктор Зидарова да намеря снимка на брат й от нашето пътуване в Унгария преди много години. Стефко се загуби по време на войната в Босна, няма деца и сега сестра му събира троха по троха случки и изображения от вече почти заличения му живот. Унгария е важна за лекарката: там той бе станал свидетел на катастрофа насред Будапеща, бе натоварил един тежко ранен на такси и после в болницата бе дал от кръвта си да му прелеят. Случаят бе описан в унгарски вестник, тя го бе изровила отнякъде и сега искаше да го "илюстрира" със снимки от онова наше пътуване - ако такива снимки се намерят.

Сигурен бях, че каквито снимки имаше, Стефко си ги взе още тогава - дойде в редакцията на "Хан Крум" 12 и докато чакахме фотографа Владо Иванов да ги изсуши, пихме по чаша пелин при бай Генчо през две-три къщи по-надолу.

Това беше живият бай Генчо, не днешната верига "Бай Генчо" и чашите се оставяха върху дъното на едно обърнато буре, около което непознати слависти напираха да се чукнат с всеки и да почерпят. Отвън бяха натъркаляни огромните бъчви, в които бай Генчо доставяше своите прочути карловски вина и Стефко рече, че това е отмъщението за хан Крум, загдето бе изкоренил лозята и забранил пиячката - улица "Хан Крум" да бъде запречена от винпромски амбалаж. "Остава въпросът - каза още Стефко - кога е пил ханът вино с "Никифоровата кратуна" - преди или след като е забранил алкохола?" И дали в това не е обяснението за всички жестоки и несправедливи закони: че



тези, които ги издават, въобще не възнамеряват да ги спазват?"



На човек, който ще си даде кръвта на някой непознат маджарец, подобни разсъждения прилягаха напълно. А че такива приказки не остават неотбелязани, се разбра по-късно...

Споменът ми трябва да е бил съвсем точен, защото снимки от Будапеща със Стефко не се откриха. В кашона, където съм трупал всякакви бумаги от своите пътувания, се намериха самолетните билети и картичка с някаква нашарена сграда в Сегед, на гърба на която съм написал: "Могилица?!" Сложих картичката върху телевизора с надеждата, че като минавам покрай нея и всеки път я виждам, ще си спомня за какво става дума. И си спомних...

Къщата беше музейна, по нашему - паметник на културата. Сводчета, дамаски, отоманки, никелирани табли и лебеди, добрата стара провинциална Австро-Унгария. Всъщност, "черешката" тук бе един шкаф в стаята за гости на първия етаж, който в тази стая само започваше, а продължаваше чак до третия етаж и имаше баналното предназначение да служи за подслушване. Настанява стопанинът гостите си или просто пътници някакви и слуша през шкафа какво си приказват: дали не кроят нещо, което да го заплашва, или пък дали няма да научи някоя тайна, която после да му е от полза. Съображения за сигурност и странен начин за събиране на информация, разпространен по онова време, както съобщи екскурзоводът.

Такива шахти, маскирани като шкафове, имало в повечето големи сгради. Дори някъде сред прислугата фигурирал специален човек, който да ги обслужва - т. е. да слуша. Но обикновено това правел лично господарят - информацията е нещо твърде ценно, за да я дели със слугите. Особеното, каза гидът, било, че колкото по-нагоре отивала шахтата, толкова по-ясно се чували гласовете. Ако на етажа над гостната се разбирал обикновен разговор, на третия и на четвъртия (ако имало четвърти) отчетливо се слушал дори шепотът. Този вид акустика бил по силите само на една местна фамилия майстори, които правели подобни съоръжения из цялата империя, а самите те притежавали множество страноприемници, в които всичките стаи се подслушвали, и в онези далечни времена въртели изключително доходен бизнес с информация. Спомням си, че тогава коментирахме тази "особеност" - видя ни се многозначително, че



по-нависоко се чувало много по-добре.



Това по онова време имаше и зловещ смисъл, не че сега го няма. Имаше и друго: като чуват "по върховете" толкова добре, не си ли запушват ушите, та всичко си стои каквото е?

Спомних си и защо съм драснал на гърба името на онова родопско село, където бях минал в една зимна командировка. Там приказлив мъж с дочена престилка ме разведе из Агушевите конаци и пак така, на първия кат, в одаята за гости ми отвори стенния долап и посочи нагоре. Агата също се бе "информирал" по европейския способ, даже не бе ясно кой от кого бе заимствал в ония векове. Подслушвал бе дали не се сговарят пътниците през нощта да го оберат и бастисат, а ако са търговци и мющерии - какви са им плановете и цените за сделката. Продавал бе цели стада, кожи в индустриални количества и бе спазарявал горите си за сеч. Информацията му се е изплащала многократно. А и сигурно бе задоволявал някакво гадничко любопитство в своето феодално усамотение...

Интересно, че този спомен и тази картичка се завръщат точно сега, когато за пореден път се заотваряха папки и досиета и отвсякъде се носят пикантни коментари и оправдания. Един вид - отвори се долапът и от него се изсипаха публичните тайни на епохата. Странно е също, че във века на електрониката (или поне на "бръмбарите") този вид подслушване съвсем не изглежда отживяло. Иначе откъде току-така ще се появи знаменитият стих на Константин Павлов за



"гардероба, в който беше скрит един доносник"!



Остава да добавя, че приятел на Стефко му бе показал донос за разговора ни при бай Генчо: за това кой приема закони, дето сам не смята да спазва и пр. Изглежда, имало е някой и в бъчвата, върху която тогава си пихме виното...