Боевете в общежитието на Литинститута биваха два вида, според мотива на участниците. При първия ставаше дума за изясняване на отношения, размътени от ревност, неуважителна дума или неразрешими с дискусия естетически различия. Тези боеве често бяха катализирани от сериозен запой преди това.

Впрочем, вторият вид боеве също си приличаха по естество на катализатора с първите. Но бяха патриотично обагрени. При тях една група рипваше да защити свой сънародник, а друга рипваше насреща, в защита на свой.

Примерно арменци се пердашат с азери в два часа през нощта на 1984-та, през която според Оруел Големият брат щеше да е овладял главите и властта напълно, а според Хрушчов комунизмът щеше да е вече победил.

Пердахът е из коридорите на литинститутското общежитие. Самият Литинститут е създаден през 1933 в Москва по инициатива на Максим Горки, за да се дообразоват някои талантливи, но недоучили съветски писатели... По-късно нещата силно се промениха.

Понякога нещата се оправяха след час-два гюрултия, а понякога идваше милиция. Милицията проявяваше предпочитания към първия вид бой при такива случаи.

В гюрултията винаги участваха и жени - едни в ролята на ябълка на раздора, други като санитарки, а трети тихомълком отвличаха някой избеснял герой към стаята си, откъдето на сутринта той излизаше чорлав, с мътен, но умиротворен поглед...

Битието в тези стени беше някак по-концентрирано - като критична маса неуравновесени атоми преди ядрена реакция. Много от това навън изглеждаше нереално - проекция на ставащото в главите след махмурлук.

Не е нужно да си Жан-Пол Сартър, за да противопоставиш мига на историята и да размахаш конкретното съществувание срещу привидната стабилност на Универсума.

Впрочем Сартър беше гост на Московския Литинститут "А.М.Горки" през 1965 - сигурно да се зареди с реактивност, преди да влезе като интелектуален азеро-арменец в коридорите на Парижките студентски бунтове през 1968 г.

Помня чеченеца Тауз - пишеше кратки, категорични едностихови произведения, пронизителни като очите му - "Човеците остаряват мълком".

С тия очи той ни отваряше понякога вратите на ресторантите, където не искаха да ни пускат освен срещу нескромен рушвет. Приближаваше се и казваше на портиера: "Трябва да влезем вътре." И онзи отваряше като хипнотизиран.

Гледам едно интервю на затворничката чеченка Зурема Мужахоева, една от малкото чеченки, която не се взриви, а се предаде заедно с бомбата в сака си, преди да натисне копчето в едно московско кафене на "Тверская-Ямская".

"Когато те готвеха за взрива, казваха ли ти нещо?"- пита интервюиращият.

"Казваха, че няма да има никаква болка. Ще бъде като ухапване от комар. И веднага - в рая... А там ще ме посрещнат всички воини, а пък аз ще стана хурия. Знаете ли какво е? Това е най-красивото момиче и обслужва воините, които са загинали за Аллах. Това е голяма чест", отвръща тя.

Излиза че те и след смъртта обслужват воините на Аллах, и това все е чест, както и преди смъртта, разсъждава интервюиращият Дмитрий Биков. Впрочем Биков, известен днес журналист и писател, беше член на Ордена на куртоазните маниеристи. Великият магистър на Ордена поетът рокаджия Вадим Степанцов, с когото живеех тогава в една стая, така намъмри Дмитрий Биков за липсата на вкус в секса:



Дмитрий, Дмитрий, не се инатете бе

срещу мярката, блясъка, нравите.

Поизчакайте, и ще усетите

как не ви е Венера забравила.



Все край вас - безобразни пиявици!

Хем са грозни, хем зверски захлупени.

Те от Хайдн и Моцарт прозяват се,

и миришат на пот, и са глупави.



Я Григориев* - рижо, дебело,

и пелтечи, и често се стяга,

но отблъсква позора най-смело

и със патици тъпи не ляга!

Той ги гони обратно на село -

тъй на маниериста приляга!



(Сонет-съвет към невзискателния Биков, преводът мой, Б.Л.)



Куртоазните маниеристи се опитваха да възстановят изисканото бохемство там, където изпод ръждясалата империя на КПСС бурно покълваха людоедските цветя на национализма. Доста екстравагантна акция. От една страна авторът на съветския химн Сергей Михалков (татко на Никита Михалков и Андрей Кончаловски) се изправи срещу Степанцов като идеологически Муромец и го обвини в порнография. А от друга - Ордалиймайсторът на Ордена, красивият абхазки поет Александър Бардодим, по зова на отечеството си напусна коридорите на Литинститута, взе един автомат Калашников и през 1990 отиде да се бие за свободата на Абхазия с грузинците. Някой го уби още в хотела в Сухуми, преди какъвто и да било истински бой. "Великий в песнях в битвах мал" - твърди Игор Северянин.

По времето, в което бях в Москва, Литинститутът гледаше как генсеците се сменят като в мартиролога на българските ханове, сгъстил времето до космически концентрат. Брежнев, Андропов, Черненко, Горбачов...

Тогава Афганистан го натискаше Съветската армия, а не американската, като сега. Пък американската натискаше Никарагуа. А ние натискахме главите си, за да не се разпаднат от коктейла Солженицин-водка Московская-Венедикт Ерофеев, сипан в бокалите на Фьодор Гладков и Николай Островски, писали, както се знае, за цимент и стомана.

По онова време дойде в Москва хипарят поет Алън Гинзбърг. Една вечер го покани интелигентният Иля Кутик на гости. Гинзбърг се напи и напуши, извади един индиански тамтам и взе да пее еднообразна песен:



Fuck the Soviet army,

fuck the USA army - и така до безкрай.



А българката Дарина пък наби Виктор Пелевин в общежитието, после той написа "П-Generation" и "Чапаев и Пустота", и се прочу в цял свят. Не твърдя, че има връзка между тези две последни явления, а само че институтът прави догодина 75 години от създаването си.

Разпаднаха се съдби, философии и империи, а той си стои. Бих искал да мога да надникна в тези коридори и глави, за да видя какво още има да се разпада.

----------

*Константен Григориев - днес виден член на Ордена на куртоазните маниеристи.