Антоний Тодоров е роден през 1957 г. Завършил е Икономическия институт, специалност международни отношения. Доцент по политология в Нов български университет. Директор на Института за социални ценности и структури "Иван Хаджийски". Женен, с две деца.



---



- Какво всъщност искаше да каже президентът Първанов в Евксиноград и какво не каза?

- Обявената тема на срещата бе да се говори най-вече за случая с освобождаването на медиците ни в Либия, но съвсем естествено въпросите бяха насочени другаде. И една от основните коментирани теми се оказа тази за досиетата и за предполагаемите или обявени сътрудници в президентската администрация. За първи път президентът малко по-нашироко изрази позицията си по този въпрос.

Между другото, аз очаквах тази негова позиция и я очаквах малко по-рано. Така и не успяхме да намерим решение, което да пречисти обществото по тази тема. Но е странно, от една страна, да говорим за ДС като за система, белязана с клеймото на едно отхвърлено минало, а, от друга страна, да се доверяваме изцяло на всички документи, които намираме в нейния архив. Това е един невероятен парадокс. Добре е да се откажем да съдим днешните политици с аргумента, че някога са били сътрудници на бившата ДС като начин за компрометиране. Хубаво е да ги съдим по днешните им действия. Ако в миналото си те имат някаква тъмна страница, това ще промени ли с нещо днешните им действия?

- Да ги промени едва ли, но може би ще ги обясни.

- Да, но ако примерно за някого сме убедени днес, че е човек нечестен, ще си кажем "да, бил е нечестен и преди". Досиетата в крайна сметка са така отворени, че дори комисията, която се занимава с тях, получава само онова, което си поиска или й дадат. Обявява комисията, че еди-кой си е бил сътрудник на ДС. В медиите съвсем естествено вместо сътрудник излиза доносник. Точка. Какво точно е правил, май не изглежда толкова важно. А може би е важно?

- Трябва ли да се публикуват всички намерени документи, така ли?

- Публичен достъп до тези архиви трябва да има. За да могат хората да разберат за какво става дума. Като се каже за някого, че е бил сътрудник на ДС, трябва да се види и какво точно е вършил.

- Кого имаше предвид Първанов, като каза, че папка "Гоце" е приятелски огън от една партийна централа?

- Това изречение беше насочено към ушите на определени хора, които трябваше да чуят, че той си дава сметка откъде идва целият ажиотаж и кои са инициаторите.

- Не беше трудно да разгадаем, че зад партийната централа се крие "Позитано" 20.

- Не мисля, че в момента президентът има интерес да влиза в конфликт с БСП. Същевременно БСП е твърде голяма партия, в нея има твърде много хора и различни интереси. Това, че вътре се борят различни фракции, не е новост. Борбата за власт на отделните групи в БСП е в основата на цялата динамика на прехода. Предполагам, че в БСП все още има хора, които не приемат лидерството на президента и неговата политика, която ориентира партията към европейската социалдемокрация. А може би има и лични съперничества. Не мога да гадая, но съм сигурен, че тези, които трябва, са го разбрали.

- Трябваше ли президентът да се обяснява точка по точка за папка "Гоце" като гузен човек, на когото това му тежи?

- Аз прочетох всичко в папка "Гоце", публикувано на сайта на президента. Не видях нито един документ, от който президентът би трябвало лично да се срамува. Естествена е една такава реакция. И това е тъкмо заради връзката между клеймото "доносник" и сътрудник на Държавна сигурност. Щом в някакъв смисъл някой бъде обявен за сътрудник, хората моментално го свързват с доносничество. Въпреки че става въпрос за разнообразни дейности и ако не знаем кой какво точно е правил, може би ще сгрешим. Ще сгрешим както политически, така и морално. Защото поставянето под общ знаменател на различни дейности прикрива истинските доносници.

- Можем ли да тълкуваме изявлението на президента в Евксиноград като начало на нов дебат за частично засекретяване на досиетата?

- Не, не мисля. Напротив. Аз мисля, че колкото повече прозрачност има в тази история с досиетата, толкова по-добре. Убеден съм в това. Колкото по-лесен достъп до тези страници от историята имаме, толкова по-добре. В България публиката обаче ще продължи да е скептична към отварянето на архивите. Каквото и да излезе, хората винаги ще си казват: "сигурно има още много неща, които остават скрити".

- Злоупотреба с тази мнителност ли са твърденията, че папка "Гоце" е прочистена?

- Колко му е да кажем, че нещо е останало скрито. Сигурно има много скрити неща, които никога няма да бъдат разкрити. Ние говорим за минало отпреди 30-40 години. А разбра ли се в крайна сметка кой поръча убийството на бившия премиер Андрей Луканов? И до ден днешен в САЩ не се разбра кой поръча убийството на Кенеди. Има такива тайни, които ще останат неразкрити до свършека на света. Мисля, че най-младите все по-резервирано се отнасят към темата. Освен това времето тече, всички остаряваме, в това число и хората, които са могли да бъдат сътрудници на ДС, постепенно излизат от активния живот. Така че това ще е до време. В един момент с тези архиви наистина ще работят само историците.

- Но дотогава все пак е важно дали един политик се ръководи от собствената си воля или е податлив на влияние поради зависимостта от миналото си.

- Това е една съдържателна страна на употребата на досиетата. Доколко съществуващите архиви в ДС позволяват да бъдат поставени под контрол едни или други политически фигури? Публичността, отварянето на досиетата тутакси решава този въпрос.

- Закъсня ли президентът да каже истината за папка "Гоце"?

- Имаше хипотези, че едва ли не е имало някакви договорки още през 1997 г. Аз това не знам и не мога да коментирам. Политическото е само онова, което става публично. Доколко някой е бил зависим от друг - може да си го мислим. Но по-важно е доколко приемаме неговите действия и политика. Дали тази политика е негова лична или резултат от някаква тайна договорка - това сигурно е важно, за да се напише историята на прехода. Но като резултат за публичния живот е важно тъкмо онова, което излиза наяве. Е, въпросът е дали президентът е зависим по този начин? В момента мисля, че съвсем не е. Изчезналите 30 страници са си чиста конспиративна теория. Колкото и тайни да са някакви групировки, в един момент те излизат наяве, защото или заявяват прякото си желание да участват във властта, или това остава само някаква митология. Тази митология е от същия порядък като мита за ДС като една всесилна организация, която навсякъде слухти и знае всичко. Няма такава вездесъща организация. Както няма такава вездесъща групировка или приятелски кръг, който да дърпа всички конци.

- А не е ли странно, че десетки журналисти биха път до другия край на България, за да чуят от президента как босовете на организираната престъпност у нас са недосегаеми?

- Това е друга тема. Това са големите очаквания към президента, който олицетворява единството на нацията. От него хората очакват това, което се очаква от краля - да се произнася като последен съдник за нещата. Представете си президентът да назове с имена ето този е престъпник, а онзи не. Какви могат да бъдат юридическите последици от това? Няма президент, който да каже такова нещо. И Първанов не прави изключение.

- Но хората искат тъкмо изключение.

- Колкото и да са големи очакванията, не можем да очакваме президентът да назове поименно босове на организираната престъпност. Когато той казва "Всички ги знаем", той се обръща тъкмо към общественото мнение. Той не може да измести правосъдието. Натискът трябва да е към цялата съдебна система, от която не сме доволни, защото няма нито един обвинен и осъден престъпен бос.

- Добре, но когато съдебната система не функционира, когато и парламентарната власт е дискредитирана, не е ли работа на президента да каже истината, още повече че разполага с информация от спецслужбите?

- Трябва да правим разлика между истината и едно издържано обвинение. Не сме президентска република. Президентът не може нито да уволни министър-председателя, нито може да предизвика предсрочни избори. Истинска власт да влияе върху институциите президентът няма. Може обаче да ги подтиква да си вършат работата. Може да прави публични изявления. Имаше и преди драматични фрази от рода "Иване, кажи си". Но е опасно президентът да се намесва в прерогативите на други институции. Това, че една власт не работи, не означава, че друга може да я замени.

- Трябва ли тогава да се промени конституцията и конструкцията на държавата, за да се подобри функционирането й, включително и в посока на президентска република ?

- Не мисля, че промяна на конституцията, която да даде повече власт на президента, би била добра. Самата конституция има несъмнено някои недъзи, но те не са структурни. Много от реформите биха могли да бъдат направени и в рамките на сегашната конституция. Президентската република, както я виждаме да функционира, особено в бившето съветско пространство, е една прикрита форма на олигархична диктатура. Разбира се, една членка на ЕС не би могла да стигне дотам, но не мисля, че това е добро развитие на нещата. Пък и досега президентите на българската република са били крайно резервирани към идеята за повече власт.

- Сякаш им е удобно прикритието на малките правомощия. По-малко власт значи и по-малко отговорност.

- Не знам дали им е удобно. Това е въпрос на равновесие между властите. Един от фундаменталните принципи на представителното управление е разделението на властите. Може би един от недъзите на конституцията е не в това, че властите са разделени, а че някои от тях са твърде автономни и безконтролни. Както всъщност е съдебната власт. Там има какво да се променя. Президентската република не е решение на този проблем.