В един горещ преди обяд в края на август малко спретнато корабче пори водите на Охридското езеро. Корабчето е почти празно, под тентата в задната му част няма никой. Затова пък откъм носа се е разположила цяла духова музика, медните й свирки блестят и хвърлят отражения във водата и дори по сините албански планини в дъното на пейзажа. Гледката напомня стари филми за параходите по Мисисипи, които се надпреварват срещу течението, натоварени с музиканти и милионери. По водата звукът се разпространява по-силен и свирнята се носи като за последно. Така отчаяно се свири само по сватби и точно такъв е случаят - според Марко отиваха за булка и на връщане корабът ще е вече препълнен.
Марко говори с речника и с интонациите на Руси Чанев от филма на Дюлгеров: това е битолският говор, местният почти се слива с нашия. Обича да обяснява - навярно си мисли, че чужденецът не вниква в това, което вижда. Но е доброжелателен и широко скроен, твърди, че мрази единствено глупостта. Та и сега се възмущава: Колко пъти казвал да му сменят името на това корабче! Утре ще стане сакатлък, ще вземе да потъне и в България вестниците ще пишат
"Македония потъна!"
(Името на корабчето е "Македония".) Марко се гневи, а братовчед му Гошо невинно пита: къде си го казвал, джанъм? Бил го казвал на всеослушание, но никой не го чува. Къде, настоява Гошо, в Охрид или в Битоля? Двамата са зетьове тук, водят две сестри. Излезли са да се разхладят, не да се горещят, но...
Успокоявам го, че каквото и да потъне в Охридското езеро, вестниците в София едва ли ще го отбележат. Марко чистосърдечно се изумява: македонските медии не пропускат да ухапят България и той смята, че това е реципрочно. Показва ми днешен вестник: над 50 % от българчетата били с наднормено тегло, с авторитетно заключение - поради лошо хранене. Тъй, калпавата новина у нас е добра новина оттатък. Не съм особено изненадан: приятелят ми Жоро Апломба ми праща по интернет някои "бисери" от скопските медии за българския живот - да съм се посмеел. Сега разбирам, че това не е само смешно, тукашният читател чистосърдечно се впряга.
Все пак, решаваме накрая, няма да потъне това корабче, ще бъде жалко и за сватбарите, и за музиката. Пък и
ние не потъваме лесно,
добавям аз. Братовчедите ме поглеждат странно - какво ли пък ще значи това "ние"? Кимват и се умълчават.
Ще помълчим както всеки път, когато стигнем до теми, които могат да ни скарат. В нашите отношения напоследък мълчанието се превърна в главен инструмент. Но истината е, че когато премълчаваме едно и също нещо, ние всъщност го изричаме. И премълчаното ни... свързва. Може би се намесва и срамът от демагогията и меркантилността на политиците, които не позволяват на раната да се затвори. Думите, които ще я излекуват, още не са измислени. Мълчанието е просто шанс - да ги оставим да се появят. И ако може - без да съсипваме нищо дотогава.
Впрочем, мълчанията са различни. Което хората го премълчават - политиците го размахват. И обратно: политиците не продумват онова, което гражданите очакват да се чуе. В Струга, където Черни Дрим изтича от езерото, по брега са наредени бюстове на световни и местни поети - като шпалир край мястото, където всяка година се разиграва финалът на популярните и у нас Стружки вечери на поезията. Световните ги има, местните са изчезнали. Стоят табелки с надписи: Ацо Шопов, Анте Поповски... Но изваянията са премахнати. Градът на Миладиновците от години е преимуществено албански и това намирисва на
етническо прочистване в алеята на поезията
Водачката Пепа опитва да замаже: ами взели са ги за скрап, това е бизнес, и в България се случва. Пепа, питам я, с какво Анте Поповски е по-железен от Мицкевич например или от Есенин? Тя - не, не, само бизнес... Не се притеснявай, Пепа, успокоявам я, и ние също нямаме етнически проблеми...
Като отплата за разбирането и деликатността ми Пепа ми разказва за невероятното пътешествие на реката през тихото сребърно езеро. Черен Дрим, която с българското й име Черни (Църни) Дрин може да намерите в десетки страници от нашата поезия и есеистика между двете световни войни, иде от Преспанското езеро. То е по-високо от Охридското, водите му минават през карстовете на планината Галичица, извират отново при манастира "Свети Наум" и поемат по езерото към Струга. Стъписващото е, че по цялото 30-километрово разстояние "преспанската" вода не се смесва с "охридската" и при оттока си тя е със запазен химически състав, с непроменено относително тегло, цвят, вкус и бистрота. Реката не се превръща в езеро и твърдо следва своя път, който завършва в Адриатическо море. Според Пепа от самолет и от делтапланер ясно се вижда как тя "тече" през езерото, разполовява го с ясно очертаната си лента и го напуска. Нищо не може да я отклони, нито да я задържи между тези благословени брегове, където човешкото сърце неизбежно закопнява да остане.
Пепа разказва плавно, но погледът й е предупредителен: без коментар, моля! Е, няма да има коментар. Алегорията обаче разтърсва: твърде грубо,
безжалостно напомняне за предначертанието -
кой както и да го разбира. И едно тъмно, тежко чувство, че в новия век ще става все по-трудно за хората и народите така да следват своя път - като река през езеро, която нищо не отклонява и размива.
Заради хепи енда обаче, а и за единия гол позитивизъм сме длъжни да добавим, че навътре в езерото, по-далече от бреговете, водата още може да се пие...
- той не се заяде с Донков 
и ние трябва разбиращо да мълчим, според другаря Донков под чиято статия пишем. По определение на тази възраст девойчетата би трябвало да имат далеч по-романтично отношение за света и околните.