Има ли друг начин за протест в тази държава, освен да свикаш медиите и да излееш мъката си пред тях? Да ревнеш като ранена в сърцето пантера, защото някой там не се е погрижил за теб - началникът, собственикът, държавата? И да вложиш енергията си за създаването на плакат - произведение на изкуството, в който да излееш гнева на потиснатите. И да отприщиш глас като Боримечката пред нечие министерство... Изглежда, няма.

Както и да го погледнем, от две години София е в перманентна стачка. Бунтът на трудещите се като че ли избухва само за да затвърди усещането, че



когато левите дойдат на власт, хората излизат на улиците



Първо бяха таксиметровите шофьори - най-организираната каста в републиката. После се разлюти втората по организираност групировка - на шофьорите от градския транспорт. Последваха и онези, които са истинска и сериозна заплаха за функционирането на държавата - миньорите. Дори тези, които трудно се организират - лекарите, успяха да сформират някакъв протест в района на МБАЛСМ "Н. И. Пирогов". Видя се, че работата отива на зле, когато и младите научни работници от БАН излязоха пред парламента с клупове на шиите.

Да не забравим и зелените. До миналата година бях сигурен, че зелените в България са още червени, че още не са узрели. Може би заради глупостта на властта, която допусна възможността да се застрои последният хипи плаж - Иракли, и недокоснатата от човешка ръка Странджа, може би заради тежкия дебат за ареала на червеногушата гъска около "Натура 2000", но София се наводни от гневни зелени човечета, които могат за секунди да опустошат всяко кръстовище в столицата. Младите зелени са прекрасен пример за организация, която хем не съществува, хем е изключително ефикасна. Та коя организация, партия или NGO може да събере 300-400 души с мейл, да запуши "Раковски" или Орлов мост и да успее да се сбие с полицията. Никоя! (Без да броим ромите от "Красна поляна", разбира се.) Трябва да се признае, че за първи път след зимата на 1997 г. днешните "зелени" проявиха някакво творчество при протестите. Млади и неортодоксални, те направиха всичко възможно да привлекат общественото внимание. И макар че все още им липсват тренинг и идеи как да задържат това внимание - те за трети път правят едно и също - минават пълзешком по пешеходна пътека и гледат да се сдърпат с някой полицай, да посетят за кратко съответното РПУ и така да попаднат в новините, вече имат трайно място по медиите. Но са изключение.



От останалите софийските протести лъха на скука и плесен



Те са изключително спокойни, предвидими - протести в коловоз. Излизат хората, повикват "А-а-а", "У-у-у", пък след час-два си ходят да хапнат, защото са прегладнели. Думата "протест" в България е синоним на "митинг". Митингът пък задължително протича като сбирка на хора с речи и подвиквания. Медиите обръщат внимание, тъй като струпването на голяма група хора около жълтите павета само по себе си е новина. Когато целият инструментарум на протеста обаче се изчерпи, интересът и на медиите, и на обществеността се губи рязко. Ясно е, че съответната група протестиращи има искания, ясно е, че каузата им си струва, че идеята им е популяризирана, че проблемът е поставен, но е и ясно, че оттук-нататък решението е в полето на властта... Ако протестът продължи по същия скучен и вял начин, той ще стане бързо безинтересен - и за медии, и за общественост. Затова се търсят начини да се задържи вниманието. Лошото в случая е, че в това отношение се утвърди един изключително специфичен български принос в теорията на протеста - да



недоволстваме, като пречим на останалите



Таксиметровите шофьори и шофьорите от градския транспорт протестират, като не возят пътници. Лекарите протестират, като свеждат до минимум дейността си - започват да лекуват само спешните и неотложните случаи. Зелените протестират, като блокират тотално движението на възлови пътища. От цялата тази работа страдат останалите непротестиращи мирни граждани. И тъй като те винаги са мнозинство, протестиращите бързо стават антипатични за масата, колкото и справедливи да са исканията им.

В този начин на протест бързо прозира и втората българска особеност - тук хората могат да протестират само по един начин - като спрат да правят това, което могат. Като не работят.

Хайде сега погледнете към великия български учител. Към този вечен будител. Няма спор, че искането за по-високи заплати е справедливо. Но дали от мизерията, дали от тежкия ритъм на работа този интелигент май започна да се държи като таксиметров шофьор. Протестът на учителите, който се очерта на хоризонта, по всичко наподобява протеста на водач на автобус, който е пуснал Цеца Величкович до дупка и раздвоява вниманието си между осевата линия и плаката на Малина. Досега те бяха в традиционната си дълга лятна ваканция и не протестираха, когато класните стаи бяха пусти. Решиха да протестират точно от 15 септември, когато родителите ще бъдат принудени да заведат първокласниците



не на тържество, а на митинг



Първото нещо, което искат да направят учителите, за да бъде забелязан протестът им, е да започнат да пречат на цялото останало народонаселение, което не преподава. Учителите няма да работят, съответно учениците няма да учат, а родителите ще се чудят как хем да гледат децата си, хем да изкарват пари за учебници. Както вестниците пишат - ще настане "хаос". Няма ли друг начин на протест? Виновни ли са децата, че държавата не може да осигури прилично заплащане за учителите? Виновни ли са родителите, че си плащат данъците, но парите потъват някъде и не стигат до образованието? И 15 септември ли е денят, в който цялата тази недомислица трябва да се стовари на главите ни?

Така стигаме до друг основен фактор при протестите - синдикатите. В интерес на истината



от години насам профсъюзите не са организирали истинска стачка



Обяснението е просто - влиянието им сред работниците бързо се топи. Затова синдикатите обикновено се присламчват към всяко по-бурно недоволство и го оглавяват. Така са им гарантирани място в медиите, срещи с властта и поддържане на илюзията, че все още от тях нещо зависи. Само че ако човек се вгледа по-внимателно в начина им на действие и исканията, които издигат, много лесно ще забележи, че в много случаи става дума за чисто саботьорство (чрез издигане на неизпълними искания) и защита на частни корпоративни интереси. А когато преговорите се закучат, синдикалните лидери са първите, които вдигат бял байрак. Да се върнем пак на актуалните учители. Спомняте ли се какво се случи при миналогодишната учителска стачка? Та Янка Такева за отрицателно време предаде колегите си, като се съгласи на минимално увеличение на заплатите им само и само да се снима в ролята на помирител с президента Първанов. А в момента председателят на Съюза на българските учители със зъби и нокти защитава увеличението на заплатите на... чистачките и шофьорите в училищата? И държи всички - и елитните учители, и хигиенистите, да вземат поравно от малкото пари за образование. На това как му се вика?

Слава Богу, учителите са интелигентни и вече се ориентират достатъчно добре в обстановката. Налице са първите опити да се измъкнат от мъртвата хватка на синдикатите и да договорят неща, които ще са в интерес и на образованието като цяло, и на съсловието в частност. Разбира се, битката няма да лека, нито победата ще се постигне още при тази стачка. Но все пак е добро начало. Защото "мълчаливите уроци" в класните стаи, молебените и автомобилните шествия няма да подобрят нито качеството на обучението, нито материалното положение на учителите. Справка - ежегодните учителски стачки досега.



Други статии от автора -

http://petyotsekov.dir.bg