Млад учен от Университета на Калифорния в Лос Анжелис публикува тези дни резултатите от няколко елегантни експеримента, които за пръв път систематично доказаха нещо, което по принцип си го знаехме - хората с консервативни и либерални предпочитания в политиката (да кажем десни-леви, както е в Съединените щати и Западна Европа, би било подвеждащо в България) са различни.

Психологът експериментатор описа точно областите в мозъка, които се активират при взимането на решения от двете категории политически съзнателни индивиди. Либералите по убеждение са далеч по-склонни да приемат всякакви нови тенденции, моди, влияния, отколкото консервативно настроените им съграждани. Либералите са също така много по-отворени към експериментиране и не се отчайват лесно. Консерваторите обичат стабилността, нещата да си вървят, както са си вървели години наред, и се объркват, затварят се в себе си и проявяват инат, ако планът се обърка. Либералите са импулсивни, консерваторите са си, хм, консервативни. Нищо ново, ще кажете.

Тази стройна мозъчна биохимия обаче помага да се разберат някои от настроенията през седмицата, когато Америка отбеляза шестата годишнина от 11.9 и чу дългоочаквания отчет за положението в Ирак.

В понеделник и вторник ген. Дейвид Петреяс, командващият в Ирак, и посланикът в Багдад Райън Крокър направиха тур през двете камари на американския конгрес. Ген. Петреяс изсипа информационна лавина с графики, трендове, цветни таблици и карти върху слушателите си. Неговата позиция бе, с две думи,



"нещата се подобряват, макар и трудно"



Конгресмените, сенаторите и американската публика разбраха, че сега не е време Съединените щати да се изнижат от Ирак. Това беше друг начин да се каже Stay the course*, както президентът Буш повтаря от 2004 г. насам.

Генерал Петреяс притежава докторат по международни отношения и излъчва хладното обаяние на военен интелектуалец в стила на фелдмаршал Ервин Ромел. Макар че не крия по-дълбоки мисли зад тази аналогия, все ми се струва, че прословутият Der Wustenfuchs** би изглеждал по същия начин, ако през юни 1944 г. имаше на разположение PowerPoint и Хитлер бе достатъчно търпелив да слуша обяснения защо след десанта на съюзниците в Нормандия нещата "ако и да не са много добре, не са и чак толкова зле".

Посланик Крокър е класически образец на чаровен дипломат с елегантно посребрена коса, безупречно скроен костюм и мозък като бръснач. Той също се представи достойно пред публика, като обясни, че нещата вървят на подобрение, ама не съвсем, обаче има надежда, затова не бива да се отчайваме, макар и лидерите на Ирак да са малко недисциплинирани.

Това, което висококвалифицираният държавен служител пропусна да сподели с народоизбраните си слушатели, беше, че враждата между сунити и шиити се влошава, че разколът вътре в самите религиозни ориентации е дълбок, че Багдад е ад, град с разбита инфраструктура, че жителите имат ниво на личната сигурност като на дребен гризач в амазонската джунгла, че никой в Ирак не вярва на Америка (ама всеки иска да живее там), че... Нещата, които посланик Крокър избягна дипломатично да назове със собствените им имена, бяха твърде много.



Цялото това шоу беше добре планирано,



защото внушението трябваше да бъде, че по въпроса се работи сериозно. Републиканската администрация организира доста подгряващи събития, включително и радио обръщение от президента предната събота, в което Буш малко смешно каза, че щял да чуе с интерес докладите на Петреяс и Крокър в понеделник - това в ден, когато обширни извадки бяха публикувани в няколко вестника. Сякаш никой не го е предупредил, че репутацията му на нечетец на важни документи няма нужда от допълнително подсилване.

Осама бин Ладен пък беше обявен за "практически импотентен" от президентската съветничка по националната сигурност Франсис Тауншенд. Освен осведоменост по мъжката част тя демонстрира безупречен маникюр и усмихнато студено поведение а ла Бри Ван ди Камп от сериала "Отчаяни съпруги."

Може би това беше предизвикателство към Бин Ладен да излезе и да се бие открито, както направи Кид Рок, удряйки няколко крошета на другия екс-Мистър Памела Андерсън, Томи Ли, по време на наградите на Ем Ти Ви. Ако не друго това за малко разведри тягостното впечатление от изпълнението на летаргичната Бритни Спиърс.

Но да се върнем към либералите и консерваторите. Това, което отдавна стана ясно, е, че след като демонстрира безогледната дързост на пиян моряк през 2001-2003, сегашната администрация се е



съсухрила до най-консервативната си шушулка



и се страхува от всякаква промяна, очевидно планирайки да остави всичко в ръцете на следващите стопани на Белия дом. Единствената реплика, която може да се чуе напоследък от президентските среди, е "генералите най-добре знаят какво да се прави в Ирак". Това вече толкова заприлича на Виетнам 1968 -19 69, че няма накъде.

Поради очевидно назряващия колосален външнополитически провал и липсата на някакви разумни алтернативи за справяне с него песимистите тук се разпищолиха. Историкът Дейвид Риф обобщи най-черногледата линия на мислене в Америка, като написа във в. "Лос Анжелис Таймз": "Защо трябва да смятаме, че нашата империя е безсмъртна, когато всички други са си отишли рано или късно?".

След отчета на ген. Петреяс и посланик Крокър демократите обвиниха Белия дом, че само играе за време, като се опитва да прехвърли горещия иракски картоф на следваща администрация. Дали е така или не, Буш си знае. Но би било добре въпросната следваща - вероятно либерална - администрация да се сети овреме за един цитат от гореспоменатия фелдмаршал Ромел, който гласи: "Никога не започвай битка, от която няма какво да спечелиш". И да я кара по-консервативно.



* Придържай се към курса!

** Прякорът на фелдмаршал Ервин Ромел.