Образуването на българската народност в първите векове след 681 г. е един от най-важните, но и от най-трудните за разглеждане проблеми в българската история. Писмените извори, които могат да се използват за решаването му, практически са изчерпани. Разбира се, че е възможна появата и на нови, но това ще бъде по-скоро чудо. За продължаване на търсенията в тази посока може да се разчита осезателно само на нов археологически материал.

Простата сметка показва, че след разкопките на Жорж Сьор на Трапезица за 107 години професионални археологически разкопки на средновековни обекти в България събраният материал не надхвърля 100 000 предмета. При това заедно със "случайните" находки, за които имат грижата хиляди непрофесионални "археолози" в цялата страна.

Ако поставим всички средновековни находки плътно една до друга, ще получим едва няколко кубически метра експонати, годни за изследване. Последното съждение, разбира се, е крайно вулгарно, но показателно. За да може чрез археологически материал да се решават големите исторически проблеми, е необходимо увеличение на добитото чрез разкопки стотици пъти. Защото сериозни изводи в археологията могат да се правят на основата на подробна статистика, за която е необходим възможно най-голям брой паметници.

Две области в Средновековна България имат определяща роля за формирането на българската народност -



Добруджа и Македония



Разположени по диагонал, в двата края на държавата, те най-често са наричани етнообразуващи ядра на българската народност. Тези две области са люлките и на българската държавност. Именно там протичат най-сложните процеси по сливането на славяни и прабългари, а вероятно и незначителен тракийски елемент.

Условията са сходни. "Славянското море", по думите на Константин Багрянородни, залива балканските земи на Византийската империя окончателно през VII в., от Карпатите до о. Крит. Още от VI в. наред с нападенията над Солун започват да се появяват трайни славянски селища на юг от Дунава - от Попина и Гарван (Силистренско) до Аргос (датирано с монета през 581 г.), подножието на Олимп и Пелопонес.

След 680 г. и битката при Онгъла в Добруджа се настаняват прабългарите на Аспарух. По антропологични данни и според писмените извори техният брой едва ли надхвърля 100 000. Археологическите следи от прабългарската култура извън територията на днешна Североизточна България и до устието на Дунав са крайно редки, а често и несигурни.

Подобна етническа обстановка се наблюдава в Македония след заселването в Керамисийското поле (равнината между Прилеп, Битоля и планинската област Мариово) на прабългарите на Кубер около 685 г., описано подробно в "Чудесата на свети Димитър Солунски". С тази разлика може би, че тук ранната славянска култура е по-трудно доловима поради недостатъчните проучвания. Дори мисълта за разкопки на прабългарски обекти в този район звучи еретично. Въпреки това в Музея на Македония в Скопие може да се види цяла витрина с типични прабългарски амулети. На изток от линията Щип-Струмица обаче при старателните многогодишни проучвания в Пиринския край на трето поколение археолози не се забелязват каквито и да било следи от прабългари.

И сега в селата на Мариово се прави ръчно най-вкусното сирене в света - "биено" сирене. Винаги съм се чудил дали определено старинната технология на приготвянето му не е именно остатък от прабългарите.

Наличието на тракийски елемент на етническата карта на етнообразуващите ядра е несигурно и слабо във всички случаи. Земите между Дунав и Стара планина са на практика обезлюдени главно в резултат на славянските нахлувания. В поречията на Вардар, Струма и Места колективни монетни находки след VI в. не се откриват, което е сигурно указание, че няма кой да ги остави. Тези области са обезлюдени всъщност доста дълго време - до края на VIII или първата половина на IХ в. Последното сведение за един тракиец, бес по произход, е у Теофан и се отнася към 710 г. Изглежда, че у всеки от нас тече по



капка тракийска кръв



Процесите на сливане на етносите започват още в края на VII в. Изглежда, ще се окажат прави тези, които смятат, че към средата на IХ в. този процес всъщност е вече твърде, твърде напреднал. Приемането на християнството стабилизира тази тенденция и я прави необратима.

Завършването на процесите в двете етнообразуващи ядра на българската народност трябва да отнесем най-късно до първата четвърт на Х в. Това е времето, когато в тези земи вече няма и помен от прабългари или траки, а от техните религии и езици остават бледи следи. Славянският характер на българския народ е окончателно определен. Християнството е наложено повсеместно. Археологически находки с ясно различими езически елементи напълно отсъстват. Такива находки се срещат, макар и рядко, през IХ в. Те или повтарят напълно езическите форми, но с нова християнска символика, или съдържат изконно езически мотиви наред с християнските.

Етнообразуващите процеси извън Добруджа и Македония са далеч по-прости. Слабите остатъци от тракийско население са погълнати с лекота от "славянското море".

За завършването на процесите в двете етнообразуващи ядра на българската народност решителна роля изиграва и полагането на основите на масово ограмотяване, което няма аналог в световната история. Първоначално в Плиска, а после и във Велики Преслав, и в Охрид дейността на учениците на Кирил и Методий полага основите на бъдещата висока степен на грамотност в българските градове. Обучените от Климент Охридски на четмо и писмо в Охридската книжовна школа само за периода 885-893 г. надхвърля 3500 души. Заедно с учениците на Наум в Преславската школа те създали масова образователна практика за огромен брой "славянски азбукарчета", по думите на Черноризец Храбър в "За буквите".

За грамотността в селата през ХIII-ХIV в. засега може да се говори доста условно. Там равнището вероятно е в пъти, може би десетки пъти по-ниско, отколкото в градовете. Именно градовете са мястото, където в Средновековието може да се диша свободно.





Днес



Грамотността в Средновековна България не може да се смята за добре проучена - тази задача ще бъде решавана цялостно от бъдещите поколения учени. Все пак проблемът е вече поставен за научно обсъждане. Неговото решаване на задоволително равнище няма да закъснее, но е в пряка зависимост от натрупването на достатъчен по обем емпиричен материал.

Изглежда все пак, че в средата на ХIV в. приблизително около 60% от градското население може да чете. Поне до началото на ХV в. обучението протича по буквената метода. Четенето се научава за около две години, но на самостоятелно писане, не копиране, са способни малка част от учениците. Преобладаващата част от тях прекъсват обучението и остават ограничено грамотни - те могат само да четат.

Грамотността е повсеместна сред поне четири групи градско население - аристократите, духовенството (висшия клир, кварталните свещеници и иноците в градските обители и метоси), търговците и занаятчиите. Равнището на грамотност можем да получим, ако предположим, че цялото градско население е равномерно разпределено по градската територия. Засега не съществува възможност за детайлна диференциация поради равнището на проучване. До 60-70% от градските територии на Търново, Мелник, Червен, Овеч и другите големи средновековни градове през ХIV в. със сравнително висока степен на проученост са обитавани именно от четирите грамотни групи градско население.

Именно в градските обители и чрез кварталните църкви се създава грамотното население. Аристокрацията и духовенството преминават дълъг срок на обучение. Практически всички те и четат, и пишат, при това не само на български. Да се развива търговия без четмо и писмо и без сметки е немислимо. Най-голямата част от грамотното население - занаятчиите, също са преобладаващо грамотни, ако съдим от десетките лични надписи.

Особеностите на детското и младежкото общуване в средновековните градове, които ни разкрива в пътеписите си малко по-късно Евлия челеби, категорично доказват, че играейки, децата от полиетническия средновековен град всъщност се обучават взаимно на езика на другарите си, а несъмнено и на четмо поне. Своеобразна взаимоучителна метода, която е действаща дори до началото на ХХ в.

Изглежда, че не само поради върховите постижения на книжовността в България, не дори и заради водещото му място, а и поради масовата грамотност старобългарският език е ползван като официален език за славянските народи векове след загиването на Средновековна България.