Пътният данък е индивидуално задължение. С пътен данък "смърт" обаче се облага целият ни бръмчащ колектив. Иначе никой от нас не вярва, че тъкмо той ще бъде посочен от изшиления показалец на Инспекторката с косата, още повече че в избора й никога не е значел нещо особено критерият "справедливост". А когато се случи, обикновено никой няма време да помисли "защо точно аз".

Само за тази година дотук 722 души в България загинаха по пътищата, а към 7000 са осакатени.

Ако тази цифра не ви говори нищо, си помислете, че в цялата Сръбско-българска война след Съединението нашите жертви от боевете са доста по-малко.

За разлика от някои съм наясно, че т. нар. Пе-Те-Пе-та никога няма да изчезнат, докато основният им субект - човекът, е същество от плът и кръв. Хора ще гинат с превозните си средства, независимо дали те са космически совалки или ездитни коне, само защото са хора в материален свят, тоест същества, уязвими от внезапните превратности на средата и от своето собствено несъвършенство. Това обаче не значи, че примирено следва да въздъхваме след всяка все по-идиотска катастрофа.

Ако демиургът ни бе предназначил за създания, усъвършенстващи това чувство, сигурно щеше да ни снабди с блеещ глас, вълна и кротка страст към люцерната.

Понеже не е така, ние роптаем - дори след наводнения, земетресения и суша. Затова е странно, че не можем да поозаптим автоунищожителните бедствия със собствени сили.

Няма ден, в който пресата да не е пълна с доказателства за



абсолютния непукизъм на човеците зад волана



Я невръстен юноша свил на тейко си ключовете и сгазил старец, я бандит с пет висящи дела помлял граждани на спирка, я селянин с отнета преди сума ти години книжка си навъртал редовно километраж с жигулата пиян. И накрая го хванали, след като убил човек в насрещната и двама в собствената кола...

Един от факторите, които ни трепят, е психологически. Той е виновен за поне половината пътни ковчези. С него може и има как да справим, ако, разбира се, си пипнем нещо в матрицата.

Човек е така устроен, че има нужда от одобрението на околните. Понякога това му чувство се видоизменя и по го радва възхищението, дори завистта на себеподобните. Затова той се качва на по-хубав, по-силен и по-бърз кон, затова гледа сбруята му да блести, а атът да прилича на хала... Това демонстрира юначество и превъзходство, а тези неща пълнят сърцето с радост от успеха.

Колата за мнозина е само възможно средство за себедоказване и доминация. Тези мнозина не са само комплексари, макар че преобладават. Сред тях има нормални хора с лесно възбудим спортен хъс, който решават да задоволят по лесния начин. (Ако караш кола, е трудно да блеснеш в състезание, примерно, колко добре си си изчистил багажника, колко добре правиш заден ляв завой, или колко добре ти е регулиран предният мост. Или колко пари си броил за нея - невинаги се познава от пръв поглед. С кола най-лесно е състезанието в линейното движение напред - за бързина.)

Така се стига както до присвяткването и избутването от свръхмощни автомобили, каращи с далеч над разрешената скорост, така и до като нашега започващата семейна игра: "Тате, не му се давай, виж го, че е по-стар модел от нашия." Стига се и до амбициозния напън на раздрънкани трошки с решен да се доказва вътре лузър по този начин - като хвърли себе си и тия покрай него в рискован балет по тънката осова линия между битието и внезапното небитие от кръв и ламарина.

Ето тези неща могат да се променят. Не че съм голям оптимист. Но съм поддръжник на идеята не само за репресивни и забранителни мерки, а за поощрителни такива - те вече започнаха плахо. Примерно, ако всичко ти е наред при проверка, КАТ те награждава. Ако не си предизвиквал инциденти пет години - една година без данък. А ако те хванат втори път с алкохол, нека ти отнемат колата. Дори във вчерашния вестник има странен случай - столичанката А. С. е заловена с 2,9 промила във фиата си "Брава". И това не й е първото подобно каране, а третото, документирано в КАТ. Убеден съм, че ще има и четвърто, и пето, докато въпросната дама не стане оръдие на Инспекторката с косата, щом



блеещият звук край пътищата продължава



Няма как да не подминем тук и случая "Стависки". И моето леко съжаление, че тъкмо сега законът ще сработи както трябва. Казвам съжаление не защото Стависки не е виновен; той очевидно е и го признава. А защото делото срещу него ще бъде гледано под лупа (включително и от нашия вестник) и шампионът ще си получи наказанието, от което мнозина други - по-неизвестни, по-виновни и по-гьонсуратести, джигити се отърваха.

Стависки отне живот и си разби живота, но помогна на пострадалите с каквото можа, призна и се разкая. А преди дни дребен млад негодник от Балчик сгази и уби човек, после избяга, поизчука колата да заличи следите, след това я продаде в другия край на България. Слава Богу, уловиха го, но той си стои далеч от полезрението на медиите и не се знае как ще му свърши делото - може би защото не е носил златни медали за България.

Мисълта ми не е, че известните не трябва да плачат, а че е добре да си фиксираме вниманието върху собствените демончета в главата. Тази, която прибира пътен данък "Смърт", може в момента да пробва тъкмо нас.