Живко Георгиев е роден през 1955 г. Завършил е социология в Софийския университет, където преподава теория на емпиричното социологическо изследване и маркетингови проучвания. Директор е по изследванията в ББСС "Галъп". Женен, с две деца.





- Г-н Георгиев, при посещението на папата у нас се превърнахме в глобализирано място - световните медии излъчваха от София, Пловдив и Рилския манастир. В същото време малцина българи преживяваха това събитие като свое, малцина отидоха на площадите. Не ви ли се струва, че колкото повече се глобализираме, толкова повече се регионализираме?

- Процесите в обществото ни през годините на прехода пораждаха едновременно две противоположни тенденции. От една страна, обществото се отвори към света. Все по-малко хора си представят бъдещето извън интеграционните процеси. От друга страна, със своите тежки икономически измерения българите все повече се отдалечават от света на желаната интеграция.



----------

Растящото социално неравенство произведе една прослойка от 10-15%, които не просто приеха общовалидните за света ценности, но които могат и да си позволят да живеят съобразно тези ценностни образци. На другия полюс е една огромна прослойка от хора, които се оказаха в житейската ситуация, характерна за Третия свят и която е отрицание на общия ни интеграционен стремеж. Така едните са все по-интегрирани в модерния свят и все повече се изживяват като граждани на света. А масата е зазидана в регионалните общности, закотвени в стратегията на оцеляването и изтласкани в периферията на общественото развитие.

---------



- В София са парите, само там има работа - с нарастваща омраза казват все повече хора от провинцията...

- Това е наистина сериозен проблем. Ако дистанцията между гражданите на света и обитателите на регионални общности продължи да се задълбочава, ще изчезне ключовата фигура "гражданин на България". А тогава вече трудно може да функционира онази демократическа игра, която поражда легитимния политически елит и приобщеността на хората към политическата система. Тогава идва политическото отчуждение, кризата на доверието в държавата и неверието в колективните форми на действие.

- Значи гражданинът, за да бъде гражданин, трябва да е сравнително богат и образован, т. е. да е бюргер или буржоа?

- По принцип гражданинът е икономически автономен, независим от държавата субект. На тази основа той става интелектуално независим и трудно манипулируем в известен смисъл. Но във всички случаи той се ангажира с политиката като инструмент за постигане на общия интерес. Най-същественият елемент на тази прослойка е средната класа, каквато у нас няма.

- Как са разпределени из страната тези 10-15%, които живеят добре и които са граждани?

- До голяма степен тази прослойка е съсредоточена в столицата и в по-големите градове. В тази група влизат главно предприемачите, мениджърите, мнозина от политиците, заетите в гражданския сектор на ключови позиции и пр.

- Значи граждани са останали само в София и няколко по-големи градове?

- В този смисъл - да.

- Маргинализиращите се, които са отчуждени от ценностите на добруващите 15%, не компенсират ли с по-силна заявка на местни интереси?

- Голяма част от новите бедни у нас са декласирани представители на нещо, което понамязваше на средна класа при социализма. Те не са тотално чужди на ценностите, характерни по принцип за тази социална прослойка. Проблемът е, че при загубата на статуса, който хората преди са имали, се поражда една твърде голяма атомизираност. В тази атомизация на обществото, разбира се, има и нещо позитивно, защото това е стъпка към автономния тип мислене и поведение, към мобилизация на собствените сили пред трудностите и в името на успеха. Лошото на атомизацията е, че въпреки че разбива етатистките нагласи, останали в наследство от социализма, тя не може да даде личностна перспектива и да генерира оптимизъм, докато не се породят и някакви колективни форми на действие. Колективните проекти винаги са били по-успешни, защото са генерирали човешка солидарност и общностни стратегии.

- Забелязвате ли такива?

- Атомизацията май е на път да бъде изместена от ренесанса на общностното начало. Това можем да наблюдаваме на местно равнище - главно в селища от периферията на страната. Там вече се търсят общностни форми на спасение и мобилизация на всички местни ресурси. В общото дело за постигане на общия интерес се включват бизнессредите, интелектуалците, професионалните съсловия, принудени са да участват и общинските власти. Тази тенденция може да създаде истинско гражданско общество в регионите.

- Това явление има ли политически проекции? Виждате ли в местните избори през 1999-а и на тазгодишните в Русе и Благоевград някаква тенденция на желание да се отвоюват местни интереси и авторитети от националната политика и партийните централи?

- Ако съдим по електоралната активност, такава тенденция не се забелязва. Защото хората не участват активно в местните избори. Но това не е достатъчен показател. Защото хората не виждат в местната власт достатъчни ресурси и възможности за решаване на локалните проблеми.

- Но все пак това говори за криза на представителството на местните интереси на национално ниво?

- Проблемът е в липсата на местно самоуправление. Хората прекрасно разбират, че с изборите за кмет и общински съветници те не избират кой знае какво, не избират как да живеят. Масовото усещане е, че на местните избори човек избира кой да живее добре, а не самият той да живее добре. Което малко обезкуражава. Но въпреки ниската избирателна активност на местни избори в получените резултати се откроява нарастване на нежеланието да се гласува според интересите на центъра на властта, на столицата.



-------

Този местен протестен вот срещу статуквото свидетелства за някакъв бунт на регионите, бунт на малките общности срещу парадигмата на централната власт. Това възраждане на локалното съзнание и на колективното действие по места се забелязва трудно, защото не протича на политическо ниво.

-------



- Някои наричаха подобни явления феодализация, възраждане на стари комунистически обвързаности и порядки?

- Не бих казал, че това е водещото. Там, където има успешни опити за неполитическо колективно действие - в Родопския край, пограничните зони и пр., се включват всички - и предприемачи, и граждани, и общинската власт. Всеки, който може, участва в изработването на някакви местни проекти. За това способства и благоприятната международна среда, която помага да се намерят канали за финансиране отвън, без да се минава през централната власт. Аз се радвам на тези тенденции, защото в най-периферните общности в българското общество може да се породи гражданско съзнание, убедеността, че заедно можем да отстояваме общия си интерес - въпреки незаинтересоваността на централната власт и въпреки липсата на местно самоуправление. Това са само първи опити, но те не са спорадични и могат да се открият на най-неподозираните места.

- В големите градове има ли такива?



-------

- Колкото и странно да изглежда, този инстинкт е най-слаб в най-развитите общини, където доминира стратегията на атомизма. Хората от по-бедните, по-маргинализираните общини се ориентират към колективни неполитически стратегии. Там политиката вече не разделя хората.

-------



- Значи за периферията тази, да го наречем, политическа провинциализация не е лоша, защото е някакъв задатък на гражданското общество. А останало ли е гражданско общество в центъра?

- В центъра, разбира се, също го има, но тук то е по-институционализирано. Най-активните и най-крупните неправителствени организации са в София, но пък тук е в недостиг спонтанната гражданска инициатива. Липсва неформалната и по-автентична гражданска инициатива.

- Възраждането на колективното социално действие в периферията не е ли свързано и с появата на регионален шовинизъм? Ако има такъв, каква е връзката му с покълващите на национално ниво националистически идеологии и формирования?

- Тази регионализация, която по-песимистичните наблюдатели биха могли да нарекат и разпад на обществото, естествено има и свои икономически основания. Тези периферни области са отпаднали от националния пазар, до голяма степен са излезли от полезрението на националните политики и това ражда едно локално съзнание, което до голяма степен е отчуждено от глобалните проекти, които вълнуват елита в столицата. В това локално самосъзнание несъмнено има и елементи на местен патриотизъм. Но той няма много общо с национализма, както и да го разбираме. Защото в тези региони обикновено го няма онова усещане за изключителност, което обикновено генерира национализъм. Ако обаче държавата още дълго продължи да не забелязва процесите на дезинтеграция и локализация, по всяка вероятност би могло да възникне сред тези общности и усещането, че те са дискриминирани от голямата политика. А тогава можем да очакваме и по-голяма чувствителност към идеи и квазиидеологии, залагащи на някакви особени права и интереси. Особеното право пък винаги е претенция за привилегии и е добра основа за квазинационалистически манталитет. Но поне за момента аз не виждам сериозен риск от подобно развитие на нещата. Рисковете са за стабилността на демократичните институции и политическата система като цяло.

- Имало един лидер на селска популистка партия в Унгария, който искал да доведе селяните в Будапеща, за да изгонят тунеядците, които са причина за всички злини. Чезнещият от българската национална политика местен интерес няма ли да доведе тълпи пред "Софийския Версай"?

- Едва ли. По-вероятният сюжет е спад на участието на хората в политическата игра.

- 20% гласували на местни избори са вече нещо нормално. Докога така?



-------

- Процесът може да продължи много дълго. Тенденцията на разпад може да се спре само чрез развитието на местното самоуправление и разработването на регионални програми за развитие от централната власт. Такива неща винаги се обещават преди избори и после бързо се забравят.

-------



- Ренесансът на колективното начало в регионите в крайна сметка пречи или помага на разпада?

- Това е здрав процес. До голяма степен това е стихийна реакция - съвместен стремеж за оцеляване. Той не е от добро за добро. Но в него все пак виждам една здрава тенденция, която естествено не е в интерес на истаблишмънта. Кризата на доверието в политическата класа тук-там ражда доверие в собствените сили на хората не само на индивидуално, но и на групово равнище. А това е една добра социалнопсихологическа предпоставка за изход от апатията, от тоталното отчуждение, от дъното. Подобни тенденции има и в Испания, Италия и други страни. Друг е въпросът, че в Италия например по-богатите региони, а не по-бедните са онези, които развиват локални визии за по-добро бъдеще.