На днешния ден преди деветдесет и пет години в катедралната църква "Св. св. Кирил и Методий" в Стара Загора цар Фердинанд прочита манифеста за войната срещу Турция. Но в душите и в съзнанието на българите тази война е започнала отдавна, тръбите й звучат, знамената й се веят.

За българския народ Балканската война е онова, което другите народи наричат Отечествена война. Тя е апотеозът на българския национален идеал - свобода на цялото отечество. С храброст, устрем и саможертва българският войник изпълни този идеал: българските земи бяха освободени от поробителя - макар че свободата им бе кратка и те бяха отдадени отново в чуждо владение.

Тази национална свръхзадача не би била по силите на никой народ, ако не бе



изгарящият патриотичен порив,



обзел милиони български сърца. 600 хиляди българи (два пъти повече от набелязаното) се явяват на сборните пунктове и въпреки че това е може би най-добре подготвената война в новата ни история (за своето обединение страната ни се стяга и въоръжава още от предишното столетие!), недостигът на пушки и униформи, обоз и продоволствие съпътства победния марш на тази вдъхновена за подвиг човешка маса по бойните полета.

Никога повече България не е изпращала на бой повече доброволци, отколкото през 1912 г. Стичат се мъже, цивилни по душа и мирни по занимание. Селяни и занаятчии, интелигенти и пастири, учители и ученици застават едни до други в строя на бойните части и на опълчението. Те всички са готови за всенароден подвиг и това още тогава доказва, че най-важното за една победоносна война не е въоръжението, а каузата. Защото в нея се съдържат най-могъщите енергии на подвига...

Под българските бойни знамена ще се сражават немалко офицери от чужбина.



Българската кауза припознават за своя



мъже и от други народи, стъпкани от полумесеца. Арменската рота (231 доброволци) се предвожда от легендарния Антраник, за когото се смята, че е спасил своя народ от пълно изтребление по време на турския геноцид. Момчетата от юнашките чети (205 души), не всички навършили наборна възраст, са под командата на основателя на юнашкото движение Луи Айер.

"Организирането на тия две роти - пише началник-щаба и летописец на Македоно-одринското опълчение полковник Петър Дървингов - се направи поради дълбокото уважение, което щабът питаеше към юнаците и арменците и с цел да се даде възможност да прославят своите организационни и родни знамена, което и направиха с достойнство." Ето къде е зърното: в една справедлива война и други народи копнеят да развеят своите знамена!

Двете необикновени роти са в състава на 12-а лозенградска дружина. А командир на дружината е подпоручик Трифон Кунев, един от майсторите на българския символизъм, класик на политическия фейлетон, човек с необикновена и драматична житейска съдба. Той е участник в трите войни от началото на миналия век, по-късно директор на Народния театър, председател на Съюза на българските писатели.



Бил е харесван, прославян, репресиран



Начело на 12-а дружина от 3-та бригада на Македоно-одринското опълчение той представлява духовния елит на България, ангажиран в нейната освободителна битка с дарбите и кръвта си. Адютант на дружината е известният писател-хуморист Борис Руменов (Борю Зевзека), също един творец, завладян от магията на свободата, предчувствана от българското сърце.

Антон Страшимиров, който в младостта си страстно не харесва военната служба (откупва се от казармата, мотае се в лазарета по време на запас и едва не се дуелира с командира на полка), сега преплещва манлихерата, сражава се усърдно, получава орден за храброст. При Люлебургаз е произведен ефрейтор, а при Чаталджа - младши подофицер. Написва разтърсваща документалистика - "Вихър", която съдържа цялата истина за войната.

Чужбината съчувствено следи сраженията. Френският художник Жорж Скот, пратеник на парижкия "Илюстрасион", е оставил невероятни рисунки от боевете и проникновени портрети на български воини. В Прага (само за времето на войната) излиза вестник, който така се и казва - "Валка" ("Война"). Неговите репортажи, снимки и рисунки създават необикновено правдива картина на българското военно усилие. В един от своите броеве вестникът разказва как възрастни българи водели своите синове да ги запишат доброволци. Това е част от



нравствения кодекс на българското семейство



през онази война. Някои генерали вземат на фронта и синовете си. В битката за Фере загива Никифор, 16-годишният син на генерал Никола Генев - командир на Македоно-одринското опълчение. Запазена е снимка на генерал Тодор Кантарджиев и 14-годишния му син Асен - и двамата на бели коне, пред джамиите на Чаталджа. Класи, съсловия, поколения се сливат в окопите и в атаките "на нож".

Народът печели войната, държавата прахосва победата. Недогледаните съюзни договори преди нея, безотговорно водените мирни преговори - това е печално известно. По-печално е другото: държавата ще си остане такава, но народът никога вече няма да е същият. Не сме същите и днес. Може би причината отново е в каузата. Някога са му казвали национален идеал, днес самата дума идеал смущава, предизвиква сърбежи. Но въпросът остава: имаме ли такава кауза (идеал), която да ни спои и да ни поведе - в напредъка, в съзиданието, в културата, в морала... в каквото потрябва. Защото без кауза - какви битки ще спечелим и какви жертви ще направим? И може ли без кауза да се надяваме на победа?