Народът знае ли народните мъдрости? Баба ми често повтаряше една: на всички няма угодия. Съберат ли се трима души на едно място, само по изключение ще стигнат до общо мнение дори какво да поръчат за обяд. А когато цялата нация се задълбочи в спора за разпределението на доходите, чии доходи са най-ниски и кой е по-заслужил да получи повече, резултатът може да бъде само всеобщо недоволство. Този спор няма да се реши дори ако изведнъж в Шабленско бликне нефт колкото саудитския и бюджетът се препълни като хазната на брунейския султан. Причината е, че в спора освен абсолютни стойности (аз колко да взема) има и релативен аспект (защо той да вземе повече от мен). И се оказва, че макар всеки от нас да има ясни идеи какво да купи, ако се види с пари, приоритетът на нацията или която и да е група от нея трудно може да бъде определен. Тази ситуация е позната като "парадокс на изборите", или



парадокс на Кондорсе,



по името на френския математик маркиз дьо Кондорсе, който дълго търсил, но не намирал решение на задачата със зацикления избор. Не е известно дали от разочарование, че не може да реши собствения си парадокс така, че да хареса на всички, или защото се уморил да се крие от якобинците, които го гонели, но една сутрин негова светлост маркизът седнал в една кръчма, преди революционерите да го арестуват, изял 12 омлета и така натровен, издъхнал същата вечер в килията на 28 март 1794 г. Ако преведем на човешки език единствения съвет, който ни е оставил как да изберем един общ измежду взаимно отхвърлящите се лични приоритети, той гласи: няма начин да се развърже възелът, ако някой не се откаже от част от своите предпочитания, т.е. ограничи щенията си. Същия принцип на дефицита доказва отново през 1951 г. нобелистът и основател на математическата икономика Кенет Ероу* и го нарича



теорема за невъзможността



Тя гласи, че никоя система за избор, която трябва да подреди повече от три позиции, не отговаря на разумните пет критерия за рационалност. От което следва, че какъвто и избор за социално разпределение да направим, той ще е доказано нерационален. Казано по друг начин: както и да делим общата баница, броят на недоволните ще е по-голям от броя на щастливите.

В тази връзка Харълд Люис твърди, че най-добрият начин за вземане на социални решения е правителството да хвърля чоп. Без друго каквото и да реши, ще е неправилно. Но със сигурност най-неправилният подход ще е този, за който всички до един говорят:



да раздава проценти от брутния продукт



във вид на ренти за отделните "социални системи". И не наричайте "икономисти" игнорантите, които измислят някакви проценти, които трябвало да се отчисляват за издръжка на набелязаните обществени дейности. Те не знаят и азбуката на тази професия. Ако сумираме примерно 5% за образование, 6% за култура, 10% за здравеопазване, 10% за пенсионерите, чиито пенсионен фонд е отдавна изяден, а те на свой ред изяждат фонда за пенсиониране на сега работещите, 6% за отбрана, 10% за охрана, 10% за администрация... така край няма. Продуктът, дето го делим, трябва да съдържа не 100%, а 120%, за да стигне за всичко. Но и най-хищната държава не е успяла да заграби 100% от продукта на нацията си, защото, освен да плащат данъци, хората трябва и да ядат. Всъщност съм сигурен, че отдавна



за образование отиват над 5%



от брутния продукт. Защото в разходите трябва да включим не само парите, които държавата ни отнема, събира в бюджета и оттам плаща издръжки и заплати на учебните заведения. Тук влизат и сумите, които сами вадим от джоба си, за да платим без посредничество на държавата частни уроци, пазарни образователни услуги (всички курсове за чужди езици и професионална квалификация). Тук са и парите, които плащаме, за да учат децата в чужбина. И колкото по-лошо е качеството на образователната услуга у нас, толкова повече ще внасяме образование - и все по-скъпо. Впрочем разбираемо е желанието всяка бюджетна система да си има "свой" гарантиран дял от брутния продукт, па ако може и собствен данък. Икономистите го наричат



"търсене на рента",



стремеж към облагодетелстване от специфичната позиция на съответните държавни храненици в обществото. Напоследък все по-често причисляват търсенето на рента (rent seeking) към проявните форми на корупция. Това може и да е преувеличено, но със сигурност е доказано, че рентата, гарантираният доход от длъжността (колкото и малък да е той), ако вече не зависи нито от това дали колко и колко качествен добавен продукт създава получателят на рента, е сигурен белег за неефективност, за провал на държавата (government failure). Впрочем търсенето на рента е много широка тема, която заслужава отделно обсъждане.



* Arrow, K., Social Choice and Individual Values.