Възможно ли е образът на една потенциална екологична партия да бъде фалшифициран, преди тя да се е появила? И какъв ще е резултатът? Такива въпроси пораждат публикациите за новата бизнес партия с маскировъчно име "Зелена България", която на местните избори ще се опита да оседлае едно обществено настроение и да го трансформира във власт. Експериментът е интересен, очертава се като една от интригите на тези избори и заслужава внимание.

Още през лятото беше ясно, че екопротестите в защита на Иракли, парка "Странджа", "Натура 2000" и други мишени на управленски и инвеститорски примитивизъм логично могат да кристализират в политическа партия. Публикации в такава насока се появиха скоро, след като самоорганизирани екоактивисти блокираха Орлов мост и принудиха държавната администрация да прояви чевръста разумност там, където с години е властвала преднамерена леност. Ако в България имаше развито гражданско общество, ползите от една екологична активност вероятно биха били възможни и без политическо представителство. У нас обаче всеки голям проект (социален, икономически, криминален) е възможен, ако зад него стои политическа сила. Някои анализатори се опитаха да привидят еколозите като новите десни, без да си дават сметка, че естествената логика на тези движения ги поставя по-скоро в левия спектър. Но това не е странно. У нас лявото и дясното са традиционно объркани от самото начало на прехода. Лявата партия бранеше статуквото, а дясната искаше промяна; лявото откърми индустриалци, а дясното воюваше с църквата.

Политическата логика на една екопартия се простира отвъд чисто екологичните проблеми. Те са по-скоро следствие от обществени нагласи, които подобни формации се стремят да коригират. Нека се опитаме да го обясним.



Българската посттоталитарна политическа система беше зачената



и развита в условия на динамичен инцест между изпълнителна, законодателна и съдебна власт под насърчителното воайорство на бизнеса. Логично тази система произведе една класа, която обслужва само себе си и от година на година това занимание става все по-комично. Ето един пример - борбата с престъпността. За всеки умерено интелигентен човек е ясно, че организатори на организираната престъпност в България са хора с организационен опит и ресурс. Къде се трупа такъв опит и откъде произтича организационният ресурс, също е ясно. Колкото по-усърдно се крие едно нещо, толкова по-видимо става. И по-смешно.

Тази политическа система остави значителни социални слоеве и интереси без представителство. Политическата игра произведе сериозни обществени дефицити, а всеки голям обществен дефицит лесно може да се превърне в политически ресурс. (Впрочем това е валидно и в бизнеса. Общинската фирма "Паркинги и гаражи" процъфтява заради липсата на паркинги и гаражи.) Дефицитът на справедливост, на ясна представа за социалния мащаб на губещите от прехода роди "Атака". (Отделна тема е дали тази формация го запълни.) Дефицитът на държавност, на ясен и обществено приемлив хоризонт за развитието на страната роди местните бизнес партии, които по същество са гротескни подобия на националните партии. Цялата идеология на тези сезонни политически формации се съдържа в един графит върху жилищен блок в софийския квартал "Изток" - All we need is kinti. С част от очакваните кинти тези партии си купуват избиратели. Но не само те го правят.

Всяка нова избирателна кампания все по-ясно очертава деградацията на политическите партии.



Техните елити приличат на някаква каста от професионални тарикати.



За да съществува, тя трябва постоянно и все по-убедително да склонява своите избиратели към глупост или да ги третира като евтини хора, чиято цена е готова да плати. Ефектът от тези парично-политически операции е деградиращ. Самите политици, бидейки представители на евтин електорат, няма как да не изглеждат като евтини хора. Впрочем годините на прехода наложиха един усреднен образ на българския политик като интелектуално посредствен, богат или заможен и в същото време евтин човек. Той има цена, но не и достойнство, поради което същия мироглед очаква и от своите избиратели. Следствие от деградирането на политическите партии е галопиращата карнавализация на изборите. Пъстрото множество от бизнесмени, спортисти, журналисти, попфолк певици, попфолк депутати, криминални деятели, шоумени, шоуменки и всякакви подобни типажи, които се готвят да щурмуват местната власт, показва не само демократични принципи, но и едно крайно инфантилно разбиране за политиката. Изборите приличат на карнавал, а циганите ги имат за нещо като байрам.

Както отделният човек не може да бъде безнаказано глупав, така и едно общество не може да бъде безнаказано глупаво прекалено дълго време. Нормално е, дори и бавно, то да прояви някакъв защитен рефлекс.

Моралната деградация на партиите очерта



поредния дефицит, който може да се превърне в ресурс



Това е дефицитът на чест, достойнство, приличие и етични стандарти - все неща, около които гравитира общественото доверие, а без доверие политика не може да се прави. Огромната кухина, родена от този дефицит, има свой вътрешен релеф и този релеф очертава физиономията на една бъдеща екопартия, както и профила на нейния електорат. Впрочем ироничните коментари в медиите по адрес на прибързаните зелени мюрета показват, че образът на очаквания оригинал вече има разпознаваеми контури. Ще се опитам и аз да го очертая.

Това са предимно млади, образовани, информирани и динамични хора, търсещи житейски хоризонт в страната. Тяхната обществена активност не е мотивирана от социалния им статус или от материални амбиции, а по-скоро от етични и естетически нагласи. Това са хората, които не искат да бъдат богати в бедна и мизерстваща страна, а сигурни и спокойни в една приятна или поне поносима за живеене среда. Тяхното интелектуално ниво ги сближава с разбирането, че парите, имотите, безсмислено скъпите коли, луксозните жени (или мъже), яхти и нека да не изброявам ... всичко това, превърнато в житейска цел, представлява богатството на евтиния човек. Това са хора, за които превръщането на парите в смисъл, в някакво общо благо (а не в други пари) е източник на интелектуална и духовна наслада. Те могат да носят дрехи second hand, но са готови да платят цената на едно хубаво вино, познават вкуса на истинското пармиджано, но знаят, че смисълът на думата "вкус" се простира отвъд рецепторите в устната кухина, свързан е с норми на поведение и общуване. Те ценят личната свобода и свободното време повече от свободните пари, както и едно пътуване или приключение ценят повече от една вещ. Убедени са , че инвестициите в наука и образование са стратегически по-важни от инвестициите в инфраструктура, защото инфраструктурата на бъдещето е свързана със знанието. Те са уверени, че спокойното съзерцаване на една красива гледка е постижим лукс и неговата защита заслужава гражданска и политическа активност. Тяхната кауза произтича от начина им на живот. Тези хора, обединени в партия, могат да се обърнат към управляващата мутробизнесполитическа олигархия и да й кажат: "Господа, това, че сте безочливи, алчни и пошли корумпета, не ни задължава да бъдем глупави."

Струва ми се, че в това описание изпъква профилът на един просветен, модерен и ненакърняващ хедонизъм, един обаятелен стоицизъм, който може да се превърне в политическа платформа.

Екологичните формации у нас след 10 ноември бяха подражателски, лишени от автентичност, поради което и бързо заглъхнаха.



Екологията е мироглед на развитата градска култура,



каквато в България се създава в момента. Тази социална философия надраства чисто екологичните теми. Тя не се свежда само до природозащитна дейност, спасяване на щъркели и костенурки, защита на национални паркове от строителен терор и други трогателно милосърдни, но все пак неполитически действия. В политическия си вид автентичното екологично мислене е адресирано към човешката среда, опитва се да я направи ненакърняваща и привързана към разбирането за естествената солидарност не само между човека и природата, а между хората. В български условия това предполага политическа воля за хигиенизиране на политическия живот и привеждане в някаква поносима норма на вездесъщия български тарикатлък, предаван по социален и генетичен път от урва на урва и от век на век.

Електоралният потенциал на подобна формация е главно сред негласуващите, и то сред онези, които разбират негласуването като пасивна, но все пак политическа изява. Това са хората с ясна представа за многовариантната безалтернативност, пред която всяка избирателна кампания изправя избирателите. Към техните ценностни нагласи една политическа класа от професионални тарикати няма как да бъде приобщена, без това усилие да изглежда лицемерно и фалшиво. Което личи и в ироничните коментари в интернет по адрес на "Зелена България". Впрочем интернет е социалното пространство, което първо би припознало една автентична екопартия. Явно местните избори ще минат без нея, но за парламентарните може и да се появи. Да се възлагат големи надежди на такава формация би било прекалено. Нейният потенциал в България не е голям, но все пак е достатъчен, за да бъде парламентарно представен. Тази партия би имала по-скоро комулативен ефект. Да прокара една нова политическа мода - модата да не се шмекерува и да не се обслужват мутренски интереси и вкусове. Което не е малко.