"Арестували на Пиночет жена му. И пет "деца" накуп. Такава новина е доста проблемна: докато я публикуват, докато я изкоментираме, докато се отпечата - току-виж бабата я вече пуснали."

Така започнах колонката си за този петък - все пак с едно наум. Докато я завърша, всичките Пиночети и другите заподозрени бяха освободени под гаранция. Кой знае колко време са умували дали да ги приберат, а сега за една нощ ги пуснаха. След такова начало малко вероятно е въобще да ги осъдят, но кой знае, правдата понякога действа с изненада...

Агенциите посочват причините за ареста: присвояване на суми в особено големи размери, както и отклоняване на обществени средства към банкови сметки в САЩ (над 13 млн. евро) по време на управлението на генерала-президент. Защо инкриминираната сума е посочена в евро, щом тя е присвоена и преведена в чужбина още преди европейската парична единица въобще да е влязла в обращение (а освен това се намира в американски банки), не става ясно. Може да се предполага, че е направено за благозвучие - в долари тя ще е още по-шокираща. В долари ще се окаже, че за всяка година от управлението на диктатора (1973-1990) той е отмъквал по 1 милиард. (Впрочем други изчисления посочват повече от двойна сума - 28 милиона долара.) С това той не прави изключение от много други спасители на отечества, но повечето от тях е надминал по размах. Ако тази кражба се докаже в съда, може би това ще бъде истинската му смърт.



Защото по едно време изглеждаше, че Пиночет е безсмъртен.



Реномето му на злодей респектираше, демагогията му бе смразяваща, а и образът му беше предварително скициран "в една чужда страна", където всъщност се грижеха за световния му пиар. Приписвани му бяха реформи, снимаха го в болници, в сиропиталища и по спортни състезания - включително и на стадиона в Сантяго, който той бе превърнал за дълго в лагер на смъртта. Наливаха в страната милиарди - част от тях именно за да бъдат откраднати. Това бяха дивидентите от клането...

Първите самодейци на демокрацията в България не пропускаха да дадат Чили за пример - какви оздравителни промени, каква модернизация и какво решително стъпване на крака. Може и да са знаели за Пиночетовата машина за източване на национални богатства, може и да не са, но така или иначе я пуснаха и у нас - чертежите са прости.

Спряха да дърдорят за чилийското икономическо чудо едва когато английски съд осъди диктатора и го екстрадира. Тогава чак си спомниха, че е изменник и клетвопрестъпник, че бе свалил законно правителство и президент и бе облял народа си в кръв, разпилял го бе по целия свят. Спомниха си, че сами навремето бяха скандирали срещу него, а някои и песни бяха пели. Спомниха си, но с нищо не показаха това.

Размина се, естествено, цялата работа, върколакът се писа сенилен и си доживя дните без последствия, а майките на избитите и на безследно изчезналите - онези от майките, които бяха още живи, - добавиха поредна покруса в почернения си живот. Повечето от тях за последен път излязоха по площадите на чилийските градове със снимки на погубените и изчезналите си чеда, съпрузи и братя и с някаква слаба надежда за възмездие, която отново бе подиграна. Тези снимки повечето от тях отнасят със себе си и в смъртта - поставят ги в ковчезите им. Така полека-лека всичко ще отиде в земята, при незнайните гробове.



Не и милиардите, обаче...



Ще бъде все пак нещо, ако едни милиарди донесат някакво правосъдие, онова правосъдие, което не последва за близо половин милион убити, изтезавани, безследно изчезнали, хвърлени в лагерите из пустинята Атакама, прокудени в емиграция чилийци. Трагедията на този буден и демократичен народ отвори рана в душата на човечеството, изтощена от ужасите на виетнамската касапница и дълго не желаеща да приеме, че ескадроните на смъртта подхващат още една в другия край на света. Портретите на Виктор Хара, песните му, отрязаните му ръце бяха изпитание за съвестта на милиони от нас. Това беше народът на Пабло Неруда и Габриела Мистрал, неговите деца скитаха по цялата планета, носталгията ги изгаряше, а тайните служби на Пиночет ги преследваха и смъртта ги застигаше по световните кръстопътища, както впрочем и тук - в София.

Никоя съвест не може да намери отговор защо това, което се случи на Милошевич, никога не застраши Пиночет и неговата хунта. Ще бъде цяло чудо, ако сега някои загазят за някакви си милиарди, па макар и прокълнати. Но в един честен съд такива пари говорят повече, отколкото всеки свидетел под клетва. Имало заповед за арест на още 17 души (също вече пуснати под гаранция) и аз се надявам, че това не са само съучастници в далаверата, а има между тях и главорези от компанията му. Та бандата все пак може да понесе някакво правосъдие, независимо под какъв предлог. Което, признавам си, бях престанал да очаквам.

Защото като човек от миналия век и аз предпочитам правдата да бъде въздадена, дори и закъсняла. Това ще е чертата под една трагедия, която моето поколение изстрада почти като своя, както впрочем я изстрада и целият тогавашен свят. Съвсем страничен (но пък колко нужен!) ефект от това би било и предупреждението, че за разлика от хилядите безследно изчезнали милиардите все някой ден се откриват и това има последствия. Такова предупреждение по нашите земи никога не е излишно. А пък за днес - да не говорим.