Хрумна ми, че съвременната българска литература е като малка японска част, окопала се на някой атол из тихоокеанските архипелази. Десетилетия след като войната е свършила, тя не знае това, и не ще да го знае. Разбере ли го, ще умре след кратка агония.

Надеждите за каквато и да било истинска почит е евентуално след време Япония да издигне паметник на заблудените самураи, жертвали разума, но не и честта. Реалните надежди на българските писатели за местенце в Пантеона са подобни - възможността да влязат следсмъртно в академичните програми по училища и ВУЗ-ове. Но те живеят с надежда за място в Истинския Пантеон - иззидан от собствените им книжки под възглавниците с български глави върху тях.

Нещо, уви, отказвано днес дори на Вазов, на Яворов, на Ботев - нека сме честни.

Горното ме сполита в мигове на черноглед реализъм. Той, очевидно компенсаторно, смени язвителния романтизъм, прегърнат от някои списователи, мен включая, в епохата на диктатура на бившия официален метод - соцреализма.

Та японската нишка май е излишна. Имаме си готов символ, останал от Пенчо Славейков. Става дума за мистификацията "На острова на блажените". В нея класикът повече с тягост, отколкото с хумор мистифицира родния литературен живот и демистифицира съпътстващата го аура, изтъкана от детско желание за слава, героично упорство над фикцията, дребни балкански интрижки - и! - няколко истински отсвета



от величието на Твореца...



През 1997 г. се появи антологията "На Острова на блажените - пет войни след това". Неин съставител беше професор Атанас Натев, лека му пръст. В самата антология съседствахме десет автори, представляващи българската литература от втората половина на ХХ век: Блага Димитрова, Радой Ралин, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Николай Кънчев, Виргиния Захариева, Мирела Иванова, Елин Рахнев, Георги Господинов и моята скромна милост.

Понеже сборникът беше, както справедливо се отбеляза, съставен на чисто антологичен принцип, той инкасира и критики от обичайния за подобни сборници тип: "Защо тези, а не онези" и "Защо сега, а не по-рано (по-късно, по-инак, по-всякак)".

Не за това е думата. Думата ми е за Николай Кънчев, лека му пръст, отскоро и нему.

На него Остров с голямо "О" му подхождаше. Беше създаден като за него. Той беше сред най-упоритите жители на Острова. Не му пукаше дали има платна на хоризонта, или това е маранята, която му е достатъчна за осланяне.*

Поетът, починал на 71 преди седмица, не беше масов. Хрумва ми баналното сравнение с някоя фолкдива (днес първите ми хрумки са брак), но после се сещам за Ники Кънчев, влизащ във всеки български дом като роден брат - един такъв теледост за вечерната ракийка, интегрална част от ценностите на вечерта.

Малцина знаят, че младият журналист и едноименник на известния в сравнително тесните литературни среди поет Николай Кънчев в началото на кариерата си се подписваше Николай М. Кънчев, за да си различава от по-възрастния адаш.

Николай Кънчев дори се беше поскарал на Ники - тоест как така ще се казваш като мен; аз за едното име работя толкова време...

Кънчев обичаше да се поскарва. Веднъж и мен нахока за нещо, аз му теглих една и не си говорихме. Две години. После се сдобрихме.

Той се караше и на публиката, дошла да му чуе стиховете. Правеше го както в България, така и в чужбина. Особено обичаше да го прави в чужбина. Караше й се за всичко - че не слуша, че щрака с фотоапарати, че задава безсмислени въпроси, че не разбира...

Публиката не го обичаше особено. Стиховете му не се запяваха; с тях младежи не прелъстяваха лириколюбиви изгори, политици не украсяваха речите си, за да покажат начетеност на културтрегерски седенки.

Ако не беше толкова фронтално, щях да кажа - Кънчев мразеше широката публика. Впрочем вече го казах, така че да допълня как пишеше. Ето така:



"И само сомнамбулът може

да изнасили самодива."



На мнозина не допада кой знае колко. То не пречи Кънчев да е голям български поет. Далеч нямам предвид факта, че е сред най-превежданите ни автори зад граница - това най-малко.

Николай Кънчев беше омагьосан от чувството за



собствена мисия тъкмо тук, тъкмо по наше време



Той беше убеден, че е по-добре да харесваш на малцина или да не харесаш никому, отколкото и за миг да спреш да се харесваш сам в стихията на езика си.

И дълба като вдъхновен черноработник на три смени в дълбоките галерии на словесността ни. Вадеше оттам игрословни бисери, докарващи преводачите до полуда. Освен това четеше и знаеше, но нито веднъж не се поблазни от възможността да разпери перата на знанието си като паун, за да впечатли околните. Споделяше познанията с някаква извинителност, един вид - извинявайте, че съм начетен, не ща да обременявам моабета с това...

Веднъж пътувахме за международна писателска среща с него и Светлозар Игов. Двамата самотници играха в купето на влака странна игра: с кого от литераторите ни не би тръгнал на път? Единият произнасяше две имена, другият избираше. Евентуалните спътници оредяваха като редници от японски батальон след офанзива на съюзниците.

Всъщност май това за японците си беше добре. И май войната наистина не е свършила. Поетът Кънчев бе един от могъщите аргументи за неприемане на литературната капитулация под какъвто и да било претекст.

Не знам дали то стига за Пантеон, но за монумент в моята скромна виртуална алея е достатъчно.

------

* "Осланям се на маранята" - стихосбирка от Н. Кънчев.