Вече близо месец подобно на стотици хиляди, може би дори милиони родители, следя ескалацията на конфликта учители - правителство. Забележете, казвам учители - правителство, а не синдикати - правителство, защото синдикатите са трета страна в този конфликт, отстояват определени интереси, които само частично се припокриват с тези на учителите.
Какво стана ясно досега?
1. Учителите се чувстват силно подценени и искат по-високи заплати.
2. Правителството е съгласно, че учителите са важни и получават недостатъчно заплащане.
3. Правителството настоява за повишаване на качеството на образование.
4. Учителите са съгласни, че качеството на образование е ниско.
Въпросът е: Защо при толкова фундаментални допирни точки съгласието изглежда непостижимо? За мен отговорът звучи като заглавие на филм - "Изгубени в превода". Какво имам предвид? Когато учителите казват "искаме 100% увеличение на заплатите в рамките на 12 месеца", всъщност се опитват да кажат - "много сме огорчени, пренебрегвахте ни години наред, писна ни и сега искаме да ви стане кофти, да видите и вие какво значи да си унижен и безсилен, затова ви навираме в лицето тази абсурдна сума, която сами знаем, че няма да постигнем".
Синдикатите са наясно, че исканията са пресилени, дори признаха, че не могат да преговарят за 100%, но понесени върху гнева на учителите се държат хлапашки арогантно към всеки, който си позволи да задава неудобни въпроси.
На свой ред правителството си мисли - "ако дадем на учителите, неминуемо ще има още стачки". Никой не е в състояние да обясни на едни хора, че други хора, били те и учители, са по-ценни от тях. Съвсем очевидно е, че синдикатите не водят, а следват протестите и дори да искат, не могат да удържат претенциите за още заплати.
Очертава се патова ситуация. Какъв е изходът? Както обикновено, делото на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Никой не може да помогне на учителите, ако не си помогнат сами. Какво бих направила аз, ако бях учител? Какво вярвам, че истинските учители, тези, които са избрали не просто професия, а кауза, са способни да направят?
Стъпка първа: Насаме със себе си
Безспорно човек се зарежда от енергията на тълпата и се чувства много по-силен. Въпросът е: Чува ли той собствените си мисли сред хилядите чужди гласове?
Сигурна съм, че ако всеки учител намери сили да бъде честен със себе си, ще признае, че уважението на децата и родителите не зависи от фиша му за заплата, а себеуважението му няма да се върне само защото ще получи повече пари. И тогава идват истинските въпроси. Харесвам ли моето училище такова, каквото е днес? Харесвам ли начина, по който общувам с колегите си? Вярвам ли, че разбирам какво е нужно на моите ученици, за да успеят в живота? Общувам ли искрено и истински с тях в часа на класа? Наистина ли съм толкова добър учител, колкото ми се иска да бъда?
Стъпка втора: Честни разговори вместо митинги
Време е вратата на учителската стая да се затвори и учителите да признаят помежду си истината, която е очевидна за всеки непредубеден наблюдател. В колко училища учителите наистина работят в екип? Колко често се събират методичните обединения, за да коментират нови методи на работа? Колко пъти се събират учителите, които преподават на един и същи клас, за да обсъдят впечатленията си? Защо толкова се страхуват от идеята тяхната работа да бъде оценявана от колега от друг предмет, не дай си боже от родител?
Някога един мъдрец е казал: "Учителят, пристъпващ в сумрака на храма сред своите ученици, дарява не от своята мъдрост, а по-скоро от вярата и любовта си. И ако е наистина мъдър, той не ви заповядва да влезете в дома на мъдростта, а ви отвежда до прага на собствения ви ум." Вечни или отживели са тези мисли?
Стъпка трета: Родителско-учителски срещи
Ако учителите искрено вярват, че се борят не просто за личния си интерес, а за едно по-добро бъдеще за децата на България, те са длъжни да поканят родителите от своето училище на разговори и да им отговорят на следните въпроси:
1. Как ще посрещнат децата в училище след стачката?
2. Как ще гарантират качествено усвояване на учебния материал, включително адекватна подготовка на зрелостниците за матурите?
3. Какво ще променят в сегашната организация на училището?
4. За какво училище мечтаят и какво искат да постигнат като развитие в следващите 5 години?
5. Каква е подкрепата, която очакват от родителите в този процес?
6. Какво точно искат от правителство като работна заплата и какво означава тази цифра, т.е. колко би била минималната и колко максималната учителска заплата?
Това бих направила аз или поне това е нещото, което очаквам от учителите на моите деца. Иска ми се да вярвам, че преди да бъдем учители и родители, ние преди всичко сме хора. Ако приемем, че именно човешката ни същност е тази, която ни събира. Защото именно като човешки същества ние би трябвало да сме способни дори в най-тежките мигове да мислим на какво учим децата, които утре, когато сме в заника на живота си, ще управляват нашия свят.
В заключение ще завърша с още един от многобройните въпроси, чийто отговор заедно ще търсим в следващите дни: Урок по достойнство или урок по егоцентризъм ще бъде тази стачка?
----
Eва Борисова е председател на Асоциация "Родители"
|
|