Икономическата история се пише от прецеденти, без значение разбираме ли какво се случва или не. Във втория случай правим грешните стъпки и се връщаме мъчително назад. В момента се случва един прецедент, където сме близо до грешката: казусът "Хилд". Веднага ще отбележа, че не познавам и не ме интересува продуктът на въпросния "Хилд", нито имам симпатии към агресивния им маркетинг. Напротив, силно симпатизирам на Комисията по финансов надзор, която реагира на проблем, забелязан в този казус. За съжаление тезата на комисията е неточна, а ако се изправи на съд с погрешна теза, надзорът рискува да загуби и да закрепи порочните практики, с които иска да се бори. Без да се интересуваме от никоя компания и деянията й,



да разгледаме казуса



по същество, като призовем любимите на римските юристи персонажи Тиций и Ливий. Случаят е такъв: Тиций предлага на 65-годишния Ливий сделка - Ливий да прехвърли на Тиций къщата си на хълма Палатин, струваща 100 хил. сестерции, а в замяна Тиций да му плаща по сто сестерции всеки месец, докато Ливий е жив. Пита се застрахователна ли е тази сделка и има ли право да я предлага нелицензираният Тиций. (А всъщност се питаме честна ли е сделката, или жива измама.) За да наричаме проблемите с истинските им имена, първо трябва да отбележим: тук



застрахователна сделка няма!



Вярно, че Тиций предлага рента. Вярно, има хазартен облог (само Юпитер знае още колко месеца ще е жив Ливий). Но сигурно е, че животозастраховане няма. Застрахователната сделка е осредняване на рисковете. Знае се например, че един на 20 автомобила го крадат, а половината откраднати не се намират. Значи губи се един на 40 или ако от всеки собственик на кола съберем по 100/40=2.5% от цената на автомобила му, със събраните пари можем да платим на онзи, чийто автомобил бъде наистина откраднат и не бъде върнат. Ако пък съберем от всекиго по 3.5% премия, ще имаме 1% за издръжка на дейността и печалба. Принципът е, че всеки застрахован плаща дробна част от онова, което ще получи, ако тъкмо той се окаже пострадал. Никаква застраховка няма, когато Ливий дава на Тиций наведнъж цялата стойност, която после Тиций изплаща на части. Фактът, че някой плаща рента, не го прави застраховател. Дори рентата да е пожизнена. Нещо повече: има и вечни ренти ("перпетуитети"). Ако вложите 1000 лв. в банка и не ги теглите, тя ще ви плаща вечно рента, т.е. лихва върху влога. Ако прехвърлиш на строител земята си, той ще е готов да те обезщети с примерно 20% от построеното. Дай го под наем и ето ти вечна рента. По-важно е да преценим



честна ли е рентата,



която се предлага. Тук умуване няма, всички формули са отдавна изведени и ще ги откриете във всеки справочник по финансови сметки. Търсете "анюитет". Най-простото правило е, че при вечна рента рентното плащане е равно на главницата, умножена по лихвата. В нашия казус Тиций няма да плаща вечно, защото на 65-годишният Ливий му остават броени години живот. Римляните са имали средно жизнено очакване (средна възраст на смъртта) едва 30 г. Но да допуснем, че Ливий има жизненото очакване на днешен българин. То е близо 75 г., т.е. на Ливий му остават най-вероятно 120 месеца живот. За къщата на стойност 100 хил. сестерции, ако пазарната лихва е 6% на година (0.5% месечно), Ливий трябва да получи рента точно 1110.21 сестерции месечно. Но това е рентата, ако сестерциите не се обезценяват. За да сме точни, трябва да сметнем и влиянието на инфлацията, което увеличава рентата, както и момента, в който купувачът Тиций ще получи къщата. Ако Ливий продължи да живее в къщата до смъртта си, това отлага доставката най-вероятно с 10 години и трябва да намалим рентата с лихвата за периода до доставка. Сметката за инфлацията и корекцията за отсрочена доставка са малко по-сложни, за да ги обясним в три реда, но все пак се правят. И ако забележим, че някой предлага на пазара ренти, по-ниски от справедливите, това не значи, че извършва застраховане без лиценз, а че извършва нечестна търговия. За съжаление ние закон срещу търговската измама нямаме. А трябва. Неотдавна предлагах



да приемем закона Она'а



на древните мъдри евреи. Това правило гласи, че честната печалба от една сделка е максимум 1/6 (16.67%). И всичко над това е измама - и затова е основание за разваляне на сделката. Разбира се, би било много опасно, ако в днешния динамичен свят позволим да се развалят сделки на това основание - измамникът може да препродаде или да заложи полученото, та законът да удари не него, а добросъвестен купувач или кредитор. В името на правната стабилност това не бива да се допуска. Но няма пречка законът да даде право на всеки, който докаже, че търговец му е продал нещо (стока, имот, рента) с печалба над 1/6, отколкото продаденото му е струвало, да си иска надвзетата разлика. Ето истинският проблем: колко е максимумът честна печалба и стиска ли на българския законодател да предприеме ефективни норми срещу свръхпечалбите (които древните евреи направо и недипломатично наричат "измама"). С лицензионни режими и надзор проблемът не може да се реши, докато измамата с цените е напълно законна.