|
| Ивайло Дичев |
Отново възникнаха опашките: абе, правя, струвам, и все попадам някъде, където се чака. Вярно, ще кажете, това е "нереформираният" държавен сектор, но все повече чакам и примерно в банките, особено когато тръгнат слухове за инфлация или когато назначат поредната неориентирана хубавица. Средна ръка човек като мен трудно си намира дрехи в уж частните магазини - артикулът на витрината обикновено е последен, ако ви хареса цветът, няма го номерът ви и прочее. Ако имаш много време и обиколиш всичките неизброими, монотонни сергии, сигурно ще си намериш нещо, но пък пътуването из София е все така мъчително. Вече няколко приятели ми казват, че си пазаруват дрехи от чужбина, както навремето. Очаквам всеки момент да се върне великият глагол "пуснаха".
Разбира се, в основата на това усещане за натрапливо повторение е политическата безперспективност. Хората изглеждат също толкова аполитични, колкото при соца (защото зад пламенната риторика на "Работническо дело" Живковият режим се крепеше именно на тази аполитичност, това безвремие и безалтернативност).
Запитайте се например: какво показаха местните избори, каква тенденция, какви промени? Отговорът ми е: никакви. Държавата се е разпаднала на бизнес феоди, всеки гледа да се справя, както може, и единствената национална идея, която звучи като лайтмотив из медиите, това е: дайте да приберем европейските фондове. Защо ни ги дават, откъде накъде европейският данъкоплатец ще плаща за нашите пътища? О, не, стига с тази Европа, който говори за европейски ценности, явно усвоява някакви пари...
Въпросът не е в това, че същите хора - същите мрежи, същата Държавна сигурност - управляват държавата, а че пак така няма алтернатива. Социалистите, преобразени в неолиберали, предлагат намаляване на данъците и прехвърляне на тежестта за издръжката на държавата от богатите върху всички чрез акцизите (прогресивният данък се плаща повече от богатите, докато акцизите - съответно повишените цени - ще се поемат от всички ни). По-висок процент от осигуровките се прехвърля от работодателя върху работника.
Какво прави опозицията? Критикува, изразява тревога за бюджета, за социалния мир? Не, опозицията се бори за авторството на идеята! Те били измислили тази данъчна реформа, а икономисти на ГЕРБ дори твърдят, че тя не отива достатъчно далеч и плоският данък трябвало да слезе не на 10%, а на 7%! В литературата на социалистическия реализъм имаше такива сюжети, които наричахме "борбата на доброто с още по-доброто" - значи малкият началник се бори да преизпълни плана, но прави някои грешки, при което идва големият началник и планът се свръхпреизпълнява.
Това, което гледаме днес, е една такава
борба на дясното с още по-дясното,
където в дружния неолиберален хор трудно различаваш позицията на бивши комунисти и американски ориентирани тинк-танкове, на държавни и честни медии. Помните ли как се организираше обществена подкрепа за поредните решения на БКП, каквито и да са те? Днес професионалните публични говорители дори не си дават труда да формулират ясно за какъв тип мерки става дума и в чий интерес са те, преди да ги похвалят.
От риторична гледна точка консенсусът пак се основава на безапелативния икономически аргумент - Даниел Смилов го нарече "пазарен фундаментализъм" - а самата икономика ни се представя като точна наука (ако беше вярно това, най-богатите щяха да са професорите по икономика!).
Базата е първична, повтаряха ни навремето, важното е, значи, да построим заводите, да разорем целините, да кооперираме земята, да се интегрираме в СИВ. Днес базата пак е първична, само се борави с други образи - капиталите, инвеститорите, Международния валутен фонд. Само дали няма да се окажем след време в положението, в което бяха марксистите-ленинци в края на царството си - в страна, осеяна с ненужни заводи, със съсипана природа и демотивирано население? А може би отчуждението тогава, породено от феодалните йерархии, и сега - от растящите неравенства, упражнява върху нацията същия негативен ефект, води до същия разпад?
Въпросът не е в това да няма неравенства, въпросът е те да се възприемат като справедливи. 90-те години създадоха дълбоко усещане за нарушаване на моралните устои на света, в който живеем: хората смятат новите богаташи за бандити, очакват отчаяно някакво възмездие. Наместо това - наместо стъпка в посока на нормализирането на капитализма, на примирие между новите богати и старите бедни -
олигархията днес уверено върви към изостряне на социалните конфликти
За Аристотел олигархията (властта на богатите) е лоша тъкмо защото увеличава чувството за несправедливост и в последна сметка води до срив, след който идва хаосът на демокрацията - дума, под която той разбира нещо, което днес наричаме "власт на улицата". През 90-те години хората още смятаха, че политиката - партиите, изборите, нацията - ще им даде нещо, скачаха по площадите, спореха за общото благо. Днес надменният икономизъм на елитите зарази гражданите и никой вече не се интересува от общото, всеки дърпа към себе си. Партиите вече са принудени да следват социалните процеси, да се адаптират в ход към едни или други битки, не да ги предизвикат. Е, хубаво, така и трябва да бъде, онова другото беше абсурдното, въпросът е доколко нарастващата нестабилност няма да излезе от контрол.
Наред със стачките не забравяйте и онова, което в ГДР наричаха "гласуване с краката" - гражданско право, което със сигурност се разшири с влизането в ЕС. По-добре е цели съсловия да стачкуват, да излъчват представители (макар винаги несимпатични на частните медии), да действат организирано.
Защото, когато всички медицински сестри заминат в Англия, кризата вече е от друг порядък. Неолибералите все по-често подхвърлят това, че, виждаш ли, ще почнем да внасяме работна ръка от Азия (по-старите помнят сагата на виетнамците, с чийто труд държавата им изплащаше дългове в СИВ). Един румънски вестник приветства пристигането там на първата пратка китайци с "Имаме си наши гастарбайтери, вече сме европейци!".
Изпаднал в подобна умонагласа, кметът на един северен град скоро ми каза, че размишлявал сериозно върху внасянето на монголци, наши хора, значи, от соцлагера, които да работят за жълти стотинки. Разбира се, добре дошъл е всеки отделен чужденец, който иска да работи у нас съобразно законите, дай боже, да има желаещи. Но крайно опасно ще е организираното внасяне на компактни групи от Третия свят. Който се интересува, нека провери какво струват на Германия необмислените гастарбайтерски програми от 50-те и 60-те години и колко скъп се е оказал всеки един, първоначално евтин имигрант, когато се пресметнат социалните плащания, фамилно регрупиране и пр. Има само един детайл - от внесените работници ще спечелят тук и сега определени работодатели, за интегрирането им ще плаща в продължение на десетилетия цялата нация. Опасна е самата идея за тази въртележка, при която нашите отиват в Испания, а монголци идват тук - и всеки е готов да работи за по-малко пари, при по-ниски граждански стандарти. Опасна е и защото създава перманентна нестабилност, подкопава културното единство на страните.
Изобщо намираме се на важен кръстопът между два типа капитализъм
Единият е традиционният, за който мечтаехме във времето на комунизма. При него капиталът е свързан с територията и населението, носи отговорност за тях, инвестира в трайни и дългосрочни индустрии. Другият, това е спекулативният, постмодерен капитализъм (възвестен май от Роналд Рейгън), където капиталите са отвързани от местата и хората, плават свободно из глобалния свят, правят бързи удари на момента и бягат, без да ги е грижа повече какво ще стане с мястото. В нашия скромен контекст дилемата най-добре се вижда при строителния бум, където стратегията на отделния играч е да препродаде хотела, а не да го дава под наем с дългосрочна печалба. Може би когато и у нас се пукне този балон, ще си дадем по-ясна сметка за въпросната дилема. Освободете ги от данъци, давайте им простор да се развиват без контрол - ще имате съсипана за години природа и съответно край на туризма плюс някои добри сметки в чужди банки. (Впрочем в Германия току-що приеха закон, ограничаващ навлизането на спекулативни капитали в страната - дали ще чуем сериозни анализи на един такъв десен отпор на неолиберализма?).
Комунизмът беше идеология на крайния груб прагматизъм, където човекът се мислеше като винт на системата и във всеки момент можеше да бъде жертван в името на икономическия растеж. Плюс една любов към абстракцията, към процентите, диаграмите, клишетата. Това, което чуваме от неолибералите днес, не е много различно - оптимизираме, съкращаваме, реформираме, само и само да има растеж. Растеж заради самия растеж, малко като движението l'art pour l'art.
Работата е там, че неолибералната икономика просто вече няма нужда от толкова хора - по-големи са печалбите там, където работят по-малко квалифицирани работници - или, ако го кажем иначе, нормата на печалба е станала толкова висока, че капиталите бягат от места, където се провежда класическа, спокойна индустриална политика на растеж и стабилност. Тогава какво правим? Има човек - има проблем, няма човек - няма проблем, казваше Сталин.
Отново чух тези дни един виц, който се появи по повод на царя през 2001.
Идва, значи, при премиера един съветник и радостно му докладва:
"Другарю Станишев, намерихме инвеститор, който иска да купи държавата... Само че има една подробност. Иска да я вземе без хората."
"Неприятно, замислил се премиерът - Ами кажи му да дойде пак след зимния сезон."
, Докторе ..
за статията
И много на място!