Когато грузинец налива вино в рог и сетне поднася този рог на госта си, той се чувства на сцената. Манипулациите му са точни и отмерени, а целият ритуал прилича на свещенодействие.
Щом свърши обаче тържествената част, грузинецът си става човек като всички - угрижен на бита и оцеляването си.
Президентът на Грузия Михаил Саакашвили прави понякога един жест с дясната ръка, с който сякаш казва - аз не крия нищо, принадлежа ви.
После управлява така, както са свикнали да държат властта излезли от кавказките планини управници - твърдо, тайно, безмилостно. (Да не забравяме, че и Йосиф Джугашвили е от този край.)
Две неща обаче изненадаха Миша. Сред тях не е това, че Русия не го харесва. Той си го знаеше още от времето на революцията на розите.
Изненада го собственият народ,
голяма част от който го разлюби
Втората му неприятна изненада е реакцията на Запада, особено на Европа. Тя не е вече безусловно доброжелателна към него, а въведеното военно положение, както и разбиването на грузинския канал на Мърдок направо я разгневиха.
Защо се промени отношението към Саакашвили? Не е ли очевидно, че не може руските тайни служби да не са причастни към интригите срещу режима му? Дали пък няма договорка между Москва и Запада Миша да бъде отстранен в замяна на съответни руски жестове, да кажем за Косово, Иран, енергоизточниците или други там дипломатически армагани?
Не е невъзможно. Естонският съветник на Саакашвили Марти Лаар направо възропта на церемонията по откриване на Съвета за външна политика на Европа: "Европа изостави държавите, които се опитват да се ориентират на Запад - например Украйна, Молдова и Грузия, на пресинга на Русия, като не им помага ефективно, а се съсредоточи на икономическо сътрудничество с Русия."
Но и приятелят на Саакашвили, украинският президент Юшченко, леко го намъмри и призова за диалог, а не за военно положение.
Работата е там, че Саакашвили не можа да се хареса особено нито на бизнеса, нито на бедните. Първият в Грузия, както и навсякъде, е сериозна сила, пък вторите са много. (Пенсията там е 30 долара.)
Неговият жест беше такъв - с дясна ръка напред: аз ще дам, аз ще ви водя.
Саакашвили не е слаб лидер. Но съдбата му вероятно ще бъде подобна на съдбата на много подобни водачи - с могъща харизма в опозиция, която се превръща в дамга по време на власт. Дамгата идва оттам, че хората виждат как жестът на жертвоготовност бързо се сменя с къпане в привилегии, толериране на собствения клан и агресивна неприязън към инакомислието...
Спомням си един друг, привидно далеч от темата жест, пак на грузинец. Става дума за художество.
Легендата твърди, че художникът Николай Пиросманишвили (по-известен като Нико Пиросмани) силно
се влюбил във френската кабаретна актриса
Маргарита дьо Севр. Тя гостувала в Тифлис. Бедният самоук художник, непрекъснато полупиян, така я харесал, че обсипал площада пред хотела й с рози. (Това е дало повод на Вознесенски да напише текст, на Раймонд Паулс да съчини музика, а на Ала Пугачова да изпълни прочутия хит "Миллион алых роз".)
Легендата по-нататък гласи, че Маргарита била силно впечатлена и дарила маргиналния приживе, а след смъртта си световноизвестен наивист, с целувка ли, с прегръдка ли, с друга ли там любезност - историята спори.
Между другото, в автобиографичната книга на Андрей Вознесенски "Във виртуалния вихър", която преди години преведох, съществува следният епизод. Младият Андрей, влюбен в "иностранка", се озовал в Ню Йорк. Поканил си в хотела любимата, наречена от него "Портокалчето". Преди това обаче накупил към двайсет щайги портокали, с пъшкане ги пренесъл до стаята си и наредил портокалите навсякъде - по под, легло, маса, столове, первази и т.н. Между тях запалил свещи. Когато дошло голямото "Портокалче", било впечатлено и не му оставало нищо друго, освен
да промълви: "Crazy Russian"
Попитах веднъж Вознесенски на една вечеря по повод премиерата на книгата му у нас дали примерът на Нико Пиросмани го е присетил за подобен жест.
Каза, че не е копирал никого, но подсъзнателната памет за жестовете управлява голяма част от живота ни.
Те, жестовете, биват два вида - публични и тайни. Публичният жест е част от апликациите на битието ни, той е това, което го прави зрелище. Особено му вярваш, когато е свързан с жертва - на пари, на труд, на време, на чувства... (Така е при Пиросмани и Андрей.)
Има един още по-висш жест - когато жертваш нещо тайно, помагайки и оставаш в анонимност. Има такива хора, дори в България, познавам неколцина, дълбок поклон.
И има политически жестикулации, зад чиято привидна жертвоготовност скоро започва да прозира единствено могъщият нагон за власт.
Мисля, че Саакашвили ще стане жертва на подобна пиеса - няма да е нито първият, нито последният. Не изглежда незакономерно.
А за комуто е интересно, да довърша за Маргарита и Пиросмани. На другия ден след площада с розите тя отпътувала и скоро се омъжила за богаташ.
Жестовете са красиви и за вяра най-вече, когато около тях витае ореолът на мимолетността и трагизма.
