В Европа набира сила една вредоносна тенденция, която не само ще вгорчава отношенията в най-мощния икономически клуб на света, но може да ерозира самите основи, на които се крепи общността. Наричат я "весталгия" - от west, запад, и носталгия; сиреч носталгия по размилата се в широкия съюз стара Западна Европа. За авторство над термина може да претендира британският историк Тимъти Гордън Еш, пръв представил явлението в неговата дълбочина и сложност. Но за весталгия от години говорят в Германия като аналог, отражение и противовес на мъчителната "осталгия" - тъгата по изчезналата втора германска държава, ГДР, заедно с която потънаха неволите, но и целият живот, жизнената среда, дори и специфичната култура на няколко поколения "източни" германци. Осталгията е ограничен и заглъхващ социален феномен, болезнено светоусещане на засегнатите социални слоеве от няколко поколения. Ще я оприличим на отшумяващо мъртво вълнение, а весталгията - на действащ вулкан, набиращ енергия. Погрешно е да си представим тази разрушителна сила единствено като гневна реакция срещу



смутения уют на бирените коремчета



Вярно, че с падането на Берлинската стена и вдигането на Желязната завеса дойде краят на малката, уютна, богата и добре защитена западноевропейска общност. Тя беше един подреден консуматорски свят витрина, захранван с енергия от противопоставянето между цивилизацията на Запада и комунистическия блок в Изтока. Един комфортен вир, образуван, когато течението на стопанските потоци бе преградено от изкуствена стена. Щом стената бе взривена, Изтокът бе пометен от ударната вълна на пороя, но пък обитателите на тихия, приятен Запад се оказаха насред водовъртеж, преобръщащ и собствената им действителност. Но социалните вълнения срещу промяната на закътания, удобен свят на западноевропееца са повърхност. Под нея са



дълбоките икономически основи



на социалната трансформация, преживявана от Запада, и на реакцията срещу нея, наричана "весталгия". Години наред благосъстоянието на западноевропейците бе захранвано от конкуренцията между двете икономически системи. Преди комунистическото стопанство да фалира поради неконкурентоспособността си, то бе поддържано насила напук на икономическата логика. Наложените противоестествени условия на търговия между двете системи работеха като помпа, преливаща стойност. Богатството на Запада бе финансирано не само от насилствено налаганата бедност на Изтока. Абнормалната икономическа система на комунизма се отразяваше върху световните цени и така преливаше стойност и от трети страни, от Третия свят към Запада. Бихме очаквали фалитът на изкуствената икономика на комунизма да спре



приятния приток на стойност



от Изтока към Запада. Нищо подобно и тъкмо напротив - десетилетието след краха на комунизма бяха най-сочните и благи години за Западна Европа, която доби възможността да купи на уникална, еднократна разпродажба активите на фалиралия Източен блок. Така разширението на Европа се случи първо като икономически факт далеч преди да се наложи като политическа реалност. Придобили огромни активи на изток, западните инвеститори имаха жизнена нужда от политическа стабилност и защита, а тя е възможна само ако защитните стени се изместят на изток, за да покрият новозавюваните стопански територии. И те се изместиха по-бързо, отколкото някой е очаквал, защото, загубил националното си богатство, Изтокът се сдоби с най-мощното и властно лоби в недрата на Запада - новите инвеститори, овладели Изтока, т.е. западноевропейските мегакорпорации и банки, бяха главният двигател на разширението. С него обаче те сложиха край на уютния Западен свят. Сега вече



вятърът на промените духа от изток



и тези промени преобръщат Запада. Първо, защото потокът на богатството обърна посоката си. Помпата на доход от изток към запад се строши. Сега от запад към изток шурти инвестиционният поток. Вярно, че той връща обратно притока от дивиденти и лихви, но пък все по-малка част от тях се репатрира, защото Изтокът се оказва по-атрактивен за реинвестиране. Второ, международните цени (постепенно) се балансират. Включително цената на труда. Изтокът предлага изгодна работна сила: хора, които никога не са глезени с гарантиран приличен доход, без претенции и готови да се променят. Техният конкурентен труд не след дълго ще измени пропорциите на разпределение и на запад. Не че доходите на западноевропейците ще паднат - срещу това има твърде здрави политически защити, но пък ще растат все по-бавно за сметка на изпреварващия ръст на доходите на източноевропейците (както у дома, така и като гостуващи на запад работници). Срещу всичко това се надига весталгията: стремеж с политически средства да се спрат новите стопански процеси. Говори се вече не само за спиране на прииждащите работници, но и за налагане на ограничения за износ на капитали (напр. от Италия), за забрана на вноса на стоки (напр. земеделски - към Франция). Тоест говори се за отхвърляне и на трите свободи на движение - на стоки, труд и капитал, върху които се гради Европейският съюз. Тази реакция може да забави, но не и да спре промените, на които Западът е изложен. Весталгията не може да върне хода на стопанската история.